било в реда на нещата. Вече го ваксинираха, но понеже инжекцията не беше направена твърде умело, в ръката му попаднаха и няколко парченца стъкло заедно с ваксината. Може би това обяснява неговата раздразнителност, или поне така твърди дойката. Смятаме кръщавката да се състои в петък, в дванадесет часа, в църквата «Сейнт Джордж» на Харт Стрийт; ще се нарича Фредерик Чарлс Уилям. Молим да се явите не по-късно от дванадесет без четвърт. За вечерта сме поканили тесен кръг от приятели и, разбира се, ще очакваме и Вас. За съжаление трябва да ви съобщя, че днес горкото момче има доста неспокоен и нездрав вид. Страхувам се да не би причината да е треска.
П. П. Отварям тази бележка, за да ви съобщя причината за безпокойството на малкия Фредерик. Не е треска, както се боях, а една малка игла, която дойката, без да иска, забола в крака му снощи. Вече я извадихме и той се поуспокои, макар че все още доста хълца.“
Едва ли е необходимо да поясняваме, че прочитането на това интересно съобщение хич не успокои ипохондричния Дъмпс. Но тъй като не можеше да се измъкне, той погледна нещата откъм най-добрата им страна, което ще рече най-мрачната, и закупи за новородения Китърбел една красива сребърна чаша, върху която веднага нареди да гравират инициалите „Ф. Ч. У. К.“, с обичайните за случая неумело изписани лозовидни винетки и една огромна точка.
Времето в понеделник беше хубаво, във вторник — чудесно, в сряда — също, а в четвъртък — още по- хубаво — четири прекрасни дни един след друг в Лондон! Файтонджиите бяха обхванати от бунтовни настроения, а уличните метачи започнаха да се съмняват в съществуването на пръста божи. „Морнинг Хералд“ уведоми читателите си за мнението на някаква старица от Камдън Таун, която казала, че „такова хубаво време не помнят дори и най-старите жители на града“, а излингтънските чиновници, с големи семейства и малки заплати, захвърлиха черните си гамаши, изоставиха с презрение някога зелените си памучни чадъри и се понесоха из Сити със самочувствие, придобито от белите им чорапи и идеално лъснатите чепици. Дъмпс гледаше на всичко това с височайше презрение — той скоро щеше да тържествува. Знаеше си, че не четири дни, а дори четири седмици времето да е хубаво, щом тръгне за някъде, ще завали дъжд; беше мрачен поради убеждението си, че петък ще бъде лош ден — и точно така стана.
„Така си и знаех — каза си Дъмпс в петък, в единадесет и половина сутринта, като завиваше край Маншън Хаус. — Така си и знаех. Само да тръгна нанякъде, и готово.“
И наистина, такова време беше способно да понижи настроението даже и на далеч по-жизнерадостни личности. От осем часа валеше без прекъсване и всички, които минаваха по Чийпсайд, бяха мокри, премръзнали и кални. Бяха влезли в действие какви ли не забравени и изоставени чадъри. Профучаваха кабриолети, а пътниците в тях седяха така грижливо скрити зад завеските от сатенирана басма, сякаш се намираха в някой от мистериозните замъци на мисис Радклиф (
Дъмпс спря; той не можеше да си позволи да ходи пеш, защото се беше пременил за кръщавката. Ако наемеше кабриолет, нямаше начин да не бъде изтърсен на улицата, а каретата беше прекалено голямо разточителство за неговия джоб. На отсрещния ъгъл беше спрял омнибус, трябваше да реши за секунди — не беше чувал някога да се е обръщал омнибус, нито да се е втурвал без посока, а в случай че кондукторът го блъсне, щеше в замяна да го даде под съд.
— Молим, сър! — извика един млад джентълмен, който се явяваше кондуктор на „Селските момци“ — това беше името на споменатия омнибус.
Дъмпс пресече улицата.
— Насам, сър! — провикна се водачът на „Дръж го!“, като веднага прекара своята кола пред вратата на опонента. — Насам, сър, оня е пълен.
Дъмпс започна да се колебае, при което откъм „Селските момци“ рукна порой от ругатни срещу „Дръж го!“, обаче кондукторът на току-що пристигналия „Адмирал Нейпиър“ разреши спора, и то така, че и двете страни бяха еднакво удовлетворени, като сграбчи Дъмпс през кръста и го набута в средата на своя омнибус, където той се оказа шестнадесетият пътник.
— Готово! — извика „Адмирал“ и чудото затрополя в пълен галоп като пожарна машина, заедно с пленения пътник, който стоеше сгънат одве и при всяко по-рязко движение на машината се клатушкаше ту на едната, ту на другата страна като „Зелен Джек“ на майски празник, налитащ срещу дамата с месинговия черпак (
— За бога, къде да седна? — обърна се нашият клетник към един възрастен джентълмен, в чийто скут се стоварваше за четвърти път.
— Където щете, само не на главата ми, сър — отвърна сърдито възрастният джентълмен.
— Може би джентълменът ще пожелае да седне на капрата — предложи с насмешка един съдебен чиновник в розова риза, който беше вир-вода от дъжда.
След немалко блъскане и залитане Дъмпс най-сетне успя да се смести на една седалка, която не стига дето притежаваше малкото неудобство да се намира между един прозорец, който не се затваряше, и вратата, която постоянно се отваряше, но и го поставяше редом до някакъв пътник, вървял цяла сутрин под дъжда без чадър, който изглеждаше толкова мокър, сякаш през целия ден бе киснал във варел с вода, та дори и повече.
— Не тряскайте така вратата — обърна се Дъмпс към кондуктора, когато той я затвори отвън, след като разтовари четирима от пътниците. — Аз съм много нервен и това ме убива.
— Някой джентълмен каза ли нещо? — запита кондукторът и проточи врат, като си даваше вид, че не е разбрал за какво го молят.
— Казах ви да не тряскате така вратата! — повтори Дъмпс, който в лицето приличаше на вале пика, страдащо от конвулсии.
— А! Тя тая врата е малко особена, сър, и не ще да се затваря, ако не я треснеш — отвърна кондукторът.
И за да потвърди думите си, я отвори широко, след което я затвори отново със страхотен трясък.
— Извинете, сър — изхриптя едно дребно вежливо старче, което седеше срещу Дъмпс. — Много се извинявам, но не сте ли забелязали, когато пътувате в дъждовен ден, че от всеки петима души, които се качват в омнибуса, четирима носят огромни памучни чадъри, на които липсва или дръжката, или металният шип отдолу?
— Да ви кажа, сър — отвърна Дъмпс и в този миг чу, че удари дванадесет, — досега не съм забелязвал, но като заговорихте за това… Ало! Ало! — завика злощастният пътник, когато омнибусът профуча край Друри Лейн, където беше заявил, че желае да слезе. — Къде е кондукторът?
— Трябва да е на капрата, сър — каза упоменатият по-горе млад джентълмен с розовата риза, която имаше вид на бяла, разчертана с червено мастило.
— Но той трябваше да ме свали тук! — промълви едва чуто Дъмпс, изтощен от преживяното напрежение.
