благопожелания.
„Значи, все пак има и добронамерени хора на този свят“ — помисли си нашият мизантроп, като продължи по пътя си.
„Ра-та-та-та-ра-рат!“ — като същински лакей чукаше кочияшът на една карета по вратата на Китърбел в момента, в който Дъмпс се приближи, а от самата карета излезе възрастна дама с огромна шапка без периферия заедно с един възрастен джентълмен със син сюртук и три копия на възрастната дама в розови рокли и пантофки със същия цвят.
— Ще има много гости! — въздъхна нещастният кръстник, като избърса потта от челото си и се облегна на парапета.
Мина известно време, преди клетият човечец да събере смелост да почука на вратата, а когато го стори, официалните дрехи на съседа зарзаватчия (който беше нает за лакей срещу седем шилинга и шест пенса, но чиито прасци само струваха двойно повече), лампата в коридора, статуята на Венера на площадката, в съчетание с шума от много гласове и звуците на една арфа и две цигулки, го убедиха, че, уви — предчувствията му са били правилни.
— Добре дошъл — посрещна го дребничкият Китърбел, който, запъхтян повече от всякога, изскочи от малката задна гостна с тирбушон в ръка и панталони, обсипани със стърготини, подобни на безброй много кавички.
— Боже мой! — възкликна Дъмпс, като свърна в тази гостна, за да си обуе обувките, и се ужаси още повече при вида на седем току-що извадени тапи от съответния брой бутилки. — Колко гости има тук?
— О, не повече от тридесет и пет. Килима занесохме в дневната, а в салона сложихме пианото и масите за игра на карти. Джемайма реши, че е по-добре тържеството да премине като официална вечеря, заради тостовете и прочие. Но за бога, чичо! Какво ви е? — извика възбудено дребничкият племенник при вида на Дъмпс, който стърчеше с един обут крак и ровеше из джобовете си с разкривено от ужас лице. — Да не сте изгубили нещо? Портфейла?
— Не — отвърна Дъмпс с глас като на Дездемона в сцената с удушването и продължи да тършува ту в единия, ту в другия си джоб.
— Калъфа с визитните картички? Табакерата за енфие? Ключа от квартирата? — продължи да му задава въпрос подир въпрос със светкавична бързина Китърбел.
— Не! Не! — викаше Дъмпс, като не преставаше да рови трескаво из празните си джобове.
— Да не би, да не би да е чашата, за която говорихте тази сутрин?
— Да, чашата! — отвърна Дъмпе и се свлече на един стол.
— Но как може да сте я изгубили? — учуди се Китърбел. — Сигурен ли сте, че сте я взели със себе си?
— Да, разбира се! Сега вече всичко ми е ясно! — извика Дъмпс и подскочи от мястото си, защото се беше досетил. — Човек за окайване съм аз и явно съм роден само за мъки. Сега вече всичко ми е ясно — това е дело на вежливия млад джентълмен!
— Мистър Дъмпс! — прогърмя гласът на зарзаватчията, който въведе в салона съвзелия се донейде кръстник около половин час след разкритието.
„Мистър Дъмпс!“ — всички обърнаха очи към вратата, а Дъмпс влезе, като се чувствуваше почти толкова на място, колкото би се чувствувала една сьомга на градинската алея.
— Радвам се да ви видя отново — каза мисис Китърбел, която изобщо не забеляза смущението и покрусата на клетия човек, — позволете ми да ви представя някои от нашите близки: майка ми, мистър Дъмпс — баща ми и сестрите ми.
Дъмпс стисна ръката на дамата така сърдечно, като че ли тя беше негова майка, направи поклон с лице към младите госпожици и с гръб към един джентълмен зад него и не обърна никакво внимание на бащата, който от три минути и половина му се кланяше непрекъснато.
— Чичо — каза дребничкият Китърбел, след като Дъмпс беше представен на дузина-две най-близки познати, — позволете да ви отведа до другия край на стаята, за да ви представя приятеля си Дантън. Той е изключителен! Сигурен съм, че ще ви се хареса. Насам.
Дъмпс го последва покорно като дресирана мечка.
Мистър Дантън беше около двадесет и пет годишен млад мъж със значителен запас от нахалство и минимален умствен багаж. Той се ползуваше с голям успех особено сред госпожиците между шестнадесет и двадесет и шест годишна възраст включително. Умееше възхитително да имитира френски рог, да изпълнява по неповторим начин комични песнички и да изтърсва най-любезно разни дръзки безсмислици пред своите заслепени обожателки. По един или друг начин той си беше спечелил славата на голям остроумник и щом си отвореше устата, всеки, който го познаваше, се заливаше от смях.
Представянето мина, както си му беше редът. Мистър Дантън се поклони и започна да върти между пръстите си по изключително комичен начин една дамска кърпичка. Всички се разсмяха.
— Времето е доста топло — каза Дъмпс просто защото чувствуваше, че трябва да каже нещо.
— Да. А вчера беше още по-топло — отвърна гениалният мистър Дантън. (Всеобщ смях.) — Имам удоволствието да ви поздравя с вашето първо явяване в ролята на кръщелник, сър — продължи той, — исках да кажа — на кръстник.
Младите дами се превиха от смях, а мъжете изпаднаха във възторг.
Разговорът беше прекъснат от всеобщ шум на възхищение, който възвести появата на дойката с бебето. Младите госпожици се втурнаха като една към тях. (Госпожиците винаги показват изключителна любов към децата в присъствието на други хора.)
— Ох, душичка! — възкликна една.
— Какво сладурче! — промълви друга с неповторим възторг в гласа.
— Чудесен е! — добави трета.
— Ах, какви малки ръчички! — извика четвърта, като извади нещо, което по своята форма и размери наподобяваше добре оскубан кокоши крак.
— Виждали ли сте някога такова чудо! — обърна се една малка кокетка, която с огромния турнюр на роклята си напомняше френска литография, към един джентълмен с три жилетки.
— Никога през живота си — отвърна обожателят й, като си оправи яката.
— Ах! Нека да го подържа малко, дойке! — извика друга госпожица. — Душичка сладка!
— Може ли да си отваря очичките, дойке? — попита една, която се правеше на самата невинност.
Накратко, госпожиците единодушно го провъзгласиха за ангелче, а омъжените жени без изключение се съгласиха, че от всички бебета, които са виждали, това е най-хубавото — ако не се смятат техните собствени.
Кадрилите продължиха с нова сила. Всички бяха на мнение, че мистър Дантън е надминал себе си, няколко госпожици спечелиха възхищението на присъствуващите, а също и неколцина обожатели, с изпълнението на „Видяхме се със теб“, „На благотворителен пазар я срещнах“ и още няколко не по-малко прочувствени и интересни балади, „младежите — по думите на мистър Китърбел — се представяха изключително добре“, девойките гледаха да не изпуснат нито една възможност и изобщо — налице бяха всички перспективи вечерта да премине чудесно. Мистър Дъмпс нямаше нищо против, защото си беше наумил нещо — едно малко удоволствие в негов стил — и това го правеше почти щастлив. Той игра на робер и загуби всички ръце. Мистър Дантън каза, че и да е загубил всички ръце, това още нищо не означава, защото при него губенето е едно на ръка, и всички избухнаха в смях. Дъмпс му отвърна с по- остроумна шега, но никой не се и усмихна дори, с изключение на Китърбел, който явно смяташе, че като домакин е задължен да се смее до посиняване на щяло и нещяло. Единственият недостатък беше, че музикантите не свиреха с нужното въодушевление. По един или друг начин обаче причината за това се изясни — оказа се, по думите на един джентълмен, който беше пристигнал същия следобед от Грейвсенд, че те са били ангажирани на парахода и е трябвало да свирят без прекъсване през целия път дотам и обратно.
Официалната вечеря беше превъзходна — масата беше украсена с четири замъка от небетшекер, много красиви до момента, в който се разтопиха, а то беше в самото начало; сервирана беше и една воденица с един-единствен недостатък — колелото се въртеше така, че заля покривката; освен това имаше всякакви птици и езици, плодове с крем и бишкоти, салата от омари, консервирано говеждо и какво ли не. Дребничкият Китърбел непрекъснато настояваше за още свободни чинии, а те все не идваха, при което
