дали няма да можем да прекратим скандала. Но вместо съчувствие, както се надявах, видях само безразличие или цинизъм, или дори отвратителното любопитство на хора, за които кръвта и сълзите са развлечение.
Осъзнах със свито сърце, че в края на краищата аз единствен съм останал приятел на Клей. Тъй като самият остарявах и бях доста словоохотлив, непрекъснатите му разкази за Лулунгомина не ме дразнеха. Но на другите бяха омръзнали. На това, което аз приемах като трагедия, те гледаха като на заслужено възмездие за един досаден лъжец.
Каквото аз забелязах, не убягна и на Клей. Очите му потъмняха, погледът му стана студен.
— На колко се обзалагаш? — попита Клей.
— На Всичко, което имам — отговори ентусиазирано Хлапето и се наведе напред. — Достатъчно, та и предостатъчно, за да съответствува на твоите пари. Сумата е равна на заплатата за осем години служба.
Сковано, без да продума, Клей извади спестовната си книжка и тефтерче с разписки. Подписа една за всичките пари и остави книжката и квитанцията на масата пред Дор Ласос. Хлапето, очевидно дошло подготвено, направи същото, като прибави и голяма купчина пари в брой — спечелени на комар през последните седмици.
— Това ли е всичко? — попита Клей.
— Всичко — отговори Хлапето. Клей кимна, отстъпи назад и каза:
— Давай!
Хлапето се обърна към чуждоземеца:
— Дор Ласос, много сме ви задължени за съдействието, което ни оказвате.
— Радвам се да чуя това — отвърна хиксабродът, — тъй като съдействието ми ще струва на спечелилия баса една хилядарка.
Неочакваната забележка, издаваща студената пресметливост на госта ни, за момент смути Хлапето. Единствено аз, който познавам хиксабродската раса, не се изненадах. Но останалите бяха шокирани и веднага се настроиха против Хлапето. Досега приемаха облога като жестока, но поне честна игра, засягаща само нас. Изведнъж ситуацията се промени — сякаш бяха наели платен побойник да се разправи с един от нашите.
Но вече нищо не можеше да се направи — облогът си бе облог. Независимо от това, чуха се недоволни гласове от различните кътчета на стаята.
Хлапето заговори бързо — прекъсването го беше уплашило, а спестяванията на Клей не му излизаха от ума.
— Вие сте участвували в топографската комисия, нали?
— Да — отвърна Дор Ласос.
— Значи планетата ви е позната?
— Позната ми е.
— Знаете ли географията й, нали? — настоя Хлапето.
— Няма да повтарям казани вече неща.
Хиксабродът отправи към Хлапето смразяващ, почти злобен поглед.
— Какво представлява тази планета? — Хлапето облиза устни. Започваше да си възвръща обичайната самоувереност. — Голяма планета ли е?
— Не.
— Богата планета ли е?
— Не.
— Красива планета ли е?
— Не намирам.
— Говорете по същество! — намеси се Клей грубо, с напрегнат, дрезгав глас.
Хлапето го погледна — наслаждаваше се на ситуацията. След малко заговори пак на Дор Ласос:
— Много добре, сър, да преминем към същината на въпроса. Чували ли сте някога за Лулунгомина?
— Да.
— Били ли сте някога там?
— Да.
— И честно ли заявявате — за първи път бурен огън пламна в очите на хиксаброда: обидата, която Хлапето, без да ще, му нанесе, беше страшна, — честно ли заявявате, че според вашето добре обмислено мнение Лулунгомина е най-прекрасното място във вселената?
Дор Ласос отвърна поглед от Хлапето и го насочи към останалите в стаята. Сега най-накрая по лицето му ясно се четеше презрение към всички нас.
— Да, най-прекрасното — беше отговорът.
Дор Ласос се изправи пред очите на смаяните хора около масата. Взе полагащата му се хилядарка от купа пари и подаде останалите заедно с двете спестовни книжки и разписките на Клей. След това пристъпи към Хлапето и каза:
— Ръцете ми са чисти.
Пръстите му се свиха. И докато ние наблюдавахме втрещени, къси, бляскащи нокти с лекота изскочиха от тях и заиграха току до лицето на Хлапето.
— Съмняваш ли се в честността на един хиксаброд? — запита роботският глас.
Лицето на Хлапето беше побледняло, а бузите му — хлътнали от страх. Острите като карфици нокти се намираха съвсем близо до очите му. Той с мъка преглътна.
— Не — успя да прошепне.
Ноктите се прибраха. Ръцете се отпуснаха от двете страни на притежателя им. Отново безстрастен и студен, Дор Ласос ни погледна, поклони се и рече:
— Благодаря за любезността. Металическите нотки в гласа му прокънтяха в смълчаната стая.
После се обърна. Марширувайки като метроном, изчезна през вратата и се запъти към жилището си.
— Е, какво, разделяме се — каза Клей Харбънк, докато се ръкувахме.
— Дано планетите Дорсай те посрещнат добре, както, надявам се, мен ще посрещне Лулунгомина.
— Това бе чиста глупост. Не трябваше да откупуваш и мен — измърморих аз.
— Парите са повече от достатъчно и за двама ни — отговори Клей.
Беше минал месец след облога и двамата стояхме на космодрума Денеб Едно. Огромната, кънтяща сграда на тази централна станция се простираше на голямо разстояние във всички посоки. След десет минути щях да се кача на моя кораб за планетите Дорсай. Клей трябваше да изчака още няколко дни за един от редките полети до Тарсус.
— Самият облог беше ужасна глупост — продължих аз, решен да намеря нещо, от което да съм недоволен.
На нас, дорсайците, подобни вълнуващи моменти не ни доставят удоволствие. Но дорсаецът си е дорсаец. Не си търся извинения.
— Не беше глупост — отвърна Клей.
За секунда лицето му се помрачи.
— Забравяш, че истинският комарджия се хваща на бас само ако е сигурен. А когато погледнах в очите на хиксаброда, аз вече бях сигурен.
— Как можеш да говориш така — „сигурен“?
— Хиксабродът обичаше много родината си.
Смаян, аз се вторачих в Клей.
— Но ти не се хвана на бас за Хикса. Разбира се, че Дор Ласос е привързан към Хикса повече, отколкото към кое да е друго място във вселената. Но облогът беше за Тарсус, за Лулунгомина, нали така?
Лицето му отново помръкна за миг.
— Знаех, че ще спечеля аз. Чувствувам известна вина по отношение на Хлапето, но го предупреждавах, че комарджийските пари не се задържат. Пък и той е млад, а аз остарявам. Не можех да си позволя да загубя.
— Спри да говориш небивалици и ми обясни всичко — настоях аз. — Как така си бил сигурен, че ще
