не може да понася свиренето с уста.
— Свиренето с уста?!
— Да. Подлудява го. Обичате ли да си подсвирквате, хер Ингерсол?
— Понякога. Намирам го за приятно развлечение.
— Не и тук. Фюрерът е вегетарианец, въпреки че за гостите ще се сервират и ястия с месо. Той също така е и въздържател, но за гостите пак ще има вино и шампанско.
— Изглежда е доста толерантен към околните — каза Ингерсол.
— O, да, фюрерът е най-толерантният човек…
Хитлер слезе точно на обяд. Ингерсол се изненада колко е дребен. И не знаеше какво да очаква. Дали това щеше да бъде сериозният, бурен Хитлер, когото бе виждал да говори толкова пъти в Берлин, Нюрнберг и Мюнхен, властният лидер, който търсеше и получаваше адмирацията на хиляди, мъмреше британците и французите и проклинаше евреите и комунистите?
Или щеше да бъде по-любезният Хитлер, когото бе виждал сред тълпите да говори с тих, успокояващ тон, да се навежда ниско в кръста и да целува ръцете на младите фройлайн, да целува децата по челото и да се шегува с тях?
Фюрерът беше облечен в сив вълнен двуреден костюм със знака на Вермахта на джобчето — един усмихнат мъж, приятен и привлекателен. Това бе любезният Хитлер.
— И така — каза Хитлер, — най-накрая се срещнахме. Аз съм ваш горещ почитател, хер Ингерсол. Гледал съм всичките ви филми, а някои и повече от веднъж. Вие сте гордост за Германия. Благодаря ви, че приехте поканата ми.
— Вашата покана ме ласкае, майн фюрер.
— Надявам се, че стаята ви удовлетворява.
— Чудесна е.
— Добре, добре. Обикновено на обяд се разхождам с гостите си до чайната, но понеже вие и Вили пристигнахте първи, а пък той има да урежда някои неща, може би ще се разходим само двамата.
„Този човек в обикновен дневен костюм, излъчващ патриархална доброта и любезност, това ли е човекът, който ще промени света?“
Прислужниците помогнаха на Хитлер и Ингерсол да си облекат връхните дрехи. Хитлер носеше тежко зимно палто; уви около врата си и едно дебело шалче, сви рамене и се усмихна на Ингерсол.
— Сигурен ли сте, че желаете да се разходите в такова време?
— O, с удоволствие.
Вятърът режеше планинския склон като с бръснач. Хитлер се бе свил в дебелото палто, вдигнал високата му яка. Ръцете му, макар и с ръкавици, бяха пъхнати под мишниците. Двама въоръжени телохранители ги следваха на около двайсет стъпки, достатъчно далеч, за да не чуват. Когато изкачиха билото, цялата долина се простря под тях. Снегът блестеше на обедното слънце.
На половината път до чайната Ингерсол спря ти посочи към планината.
— Нали там сте се родили? Оттатък планината, във Валдфиртел?
— Да. Браунау. Ужасно място. Не толкова лошо като Виена, но ужасно място.
— Какво толкова му е ужасното?
— Гористо място. Много сурово — каза Хитлер, без да скрива горчивината в гласа си. — Сурови хора, мрачни, средновековен тип. Сурова земя. Столетия е била плячка на всяка разбойническа войска, която е нахлувала в Германия от юг. Плячкосвана е от хуните, от чешкия Отокар. От шведите по време на трийсетгодишната война. Дори Наполеон я прегазил с армията си през 1805 година на път за Виена. Тези глупаци във Валдфиртел са обречени на поражение. Всички са пораженци.
Гласът на Хитлер започна да се извисява, горчивината се замести с гняв.
— Днес в Германия има много хора, които се чувстват по същия начин — продължи той, удряйки юмруци в бедрата си. — Ето аз трябва да хвърля Версайския договор в лицето на Съюзниците. Гордост, гордост, хер Ингерсол, това ще дадем на целия народ. Аз трябва да направя поражението несвойствена дума за всички германци.
— И вече сте започнали — каза Ингерсол.
— Благодаря, хер Ингерсол — каза Хитлер, искрено зарадван, и затропа с крака, за да се стопли.
„Примамвай и ласкай.“
— Как ви наричат? Йохан? Джон?
— Всъщност Ханс — каза Ингерсол.
— O, вашето истинско име! — Хитлер се усмихна.
„И така, те искат нещо — помисли си Ингерсол. — Дали са си доста труд, за да ме проучат. Дали знаят всичко? Дали знаят всички тайни на Йохан Ингерсол? Дали това няма да бъде някакво изнудване?“
— Не се безпокойте — каза Хитлер. — Химлер и неговият СС свършиха всичко. Те са извънредно предпазливи. Държавна сигурност, нали разбирате.
— Ах, да, Държавна сигурност.
Парата от устата на Хитлер се виеше нагоре през гънките на яката му.
— Аз не обичам зимата, Ханс — каза той. — Когато за пръв път отидох във Виена да уча… бе едно безкрайно мъчително време… през тези две години единствената ми любовница бе скръбта, а единственият ми приятел бе гладът. Но това, което най-много си спомням, е студът.
Той спря, потрепери и се сви по-дълбоко в палтото си, после продължи:
— През зимата вечно ми беше студено. Хубаво е тук, като гледаш снега в планината и го чуваш как хрупка под краката ти, но студът ме прерязва като сабя.
— Да се връщаме ли във вилата?
— Не! Това е страх, който трябва да преодолея. И някой ден ще го преодолея. А може би някой ден силно ще изгоря от слънцето, ха-ха, и тогава ще ме е страх от топлината повече, отколкото от студа. Ха! Освен това съм сигурен, че знаете какво значи да спиш върху студения паваж.
— Не е толкова лошо, колкото в окопите, когато вали — каза Ингерсол. — Най-много ме беше страх да не се удавя в калта. Когато валеше, се страхувах, че окопът ще се срути върху мен. През нощта изпълзявах навън и спях заедно с мъртвите. А на сутринта пропълзявах обратно в ямата. Да предпочиташ да спиш с мъртвите, ето това е страх.
— Били сте добър войник — каза Хитлер.
— Вие също.
— И все още сме, Ханс. Войната тепърва започва.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Говорите като истински нацист.
— Чел съм „Майн кампф“ поне десет пъти, запаметявал съм цели пасажи, казвал съм ги на глас, за да чуя тяхната сила — каза Ингерсол ентусиазирано. — Чел съм всичките ви трудове, майн фюрер.
И издекламира:
— Боже Господи! — възкликна Хитлер учудено. — Това е мое. Писах го… чакайте…
— Хиляда деветстотин и дванайсета.
— Да — каза Хитлер учудено и повтори: