— Дълбоко се съмнявам в това — каза Дауд и млъкна. Мълчаха, докато минаха през града и по шосето до пътя към базовия лагер. Снегорините бяха натрупали снега нависоко от двете страни на пътя. Веригите на колата дрънчаха ритмично. Ланси сви по планинския път, който водеше към хижите на Трекслър и Крамър, натисна два пъти амбреажа, включи на първа скорост и подкара нагоре с около десет мили в час. Колата пълзеше през снега, веригите пробиваха снега и кишата до твърдата земя. Ланси взе завоя към хижата на Трекслър и обърна колата така, че да е с предницата към пътя.
Слязоха и тръгнаха към хижата. Кигън хвана Драймън за ръката и го дръпна малко назад, в дълбокия сняг.
— Намери една отвертка — каза той. — И свали дръжката на казанчето. С ръкавици.
— Дръжката на казанчето? — попита Драймън.
— Отпечатъци от пръсти, Драй. Никой не носи ръкавици, когато ходи да пикае.
Драймън за момент помисли и кимна:
— Прав си.
Хижата беше чиста и подредена. Кигън провери всички шкафове. Нямаше куфар. Записа си номера на един чифт обувки. Сложи в джоба си един гребен с няколко косъма. Ските и щеките на Трекслър бяха подпрени зад вратата.
— Не изглежда да е имал намерение да тръгне някъде със ски — каза Дауд.
— Искал е хижата да изглежда, сякаш е отишъл в града за няколко дни — каза Кигън. — Сигурен съм, че е мислил да използва ските на Крамър. Нещо друго не ви ли прави впечатление? Никаква снимка в стаята. Никакви лични вещи.
Дауд вдигна рамене.
— Е, Джони може да е особняк, но това още не значи, че е убиец.
— Като си помисля, той наистина беше малко странен — каза Ланси от кухнята. — Никога не даваше да го снимат, казваше, че това носело нещастие.
Ланси погледна в хладилника. Сладолед. Няколко консерви пушена херинга. Свински наденици. Тесто за палачинки. Три бутилки кленов сироп. Две опаковки „Милки уей“.
— Тези са от новите сладкиши — каза Дауд. — Никога не съм ги опитвал.
— Никога не съм предполагал, че Трекслър толкова обича да си похапва сладки — каза Ланси.
— А какво ще кажеш за това? — попита Дауд. Беше отворил един шкаф. Вътре имаше каса френско шампанско.
— Сладкиши и френско шампанско — каза Дауд. — Странни навици. Но това все още не го прави масов убиец.
Драймън дойде от банята и смигна на Кигън.
— Добре, хайде да идем горе до хижата на Крамър — каза Кигън.
Отне им почти четиридесет и пет минути да стигнат върха. Дауд излезе от колата и запали цигара. Намираха се на широка равнина почти на билото на планината. Хижата беше до ръба на една скала и гледаше към долината. Зад нея имаше голяма ливада с езеро, обградено с дебели борове. Зад дърветата започваха дълбоки клисури. Снегът бе покрил много от клопките на планината, но дори така тя изглеждаше страховита и опасна. Шерифът кимна към клисурата и каза:
— Аз бях доста добър скиор като млад. Израснал съм тук. По дяволите, роден съм на петнадесет мили оттук. Но и в най-добрите си дни и при най-яркото слънце не бих помислил да се опитам да премина това. А ти мислиш, че твоят човек го е направил в бурята?
Той поклати глава и си запроправя път през дълбокия до колене сняг към хижата. Кигън погледна страховитите склонове. Беше ли наистина възможно да се премине оттук? Съмнения започнаха да се прокрадват в ума му.
Хижата беше празна. Радиотелефонът беше изключен, без щепселът да е изваден от захранването, което беше общоприет похват. Раницата и ските на Крамър ги нямаше. Хладилникът беше празен. Ланси поклати глава.
— Тук няма нищо необичайно, мистър Кигън. Крамър е изчистил хладилника и е изключил радиотелефона. Взел е няколко чаршафа, нали разбирате, може би е мислел, че ще му потрябват.
— Чаршафи?
— Големи карти, като онази в моята канцелария.
— Хм — сви устни Кигън.
Ланси отиде в стаята с радиотелефона, завъртя телескопа към един висок връх на запад и погледна в окуляра.
— Това е Сноумес, най-големият връх — каза той. — Четири хиляди и триста. Билото Копърхед е от едната му страна. Елате да погледнете.
Кигън погледна през телескопа към една заснежена хижа, закътана от едната страна на планината. Очевидно беше пуста.
Шерифът влезе в оградената със стъкла стая и каза:
— Няма никаква кола.
Драймън се въртеше отвън около хижата. На ъгъла намери прерязания кабел на телефонната линия. Разрита снега и намери и другия край. Върна се в хижата.
— Ки?
— Да?
— Телефонният кабел е прерязан. Отвън, където влиза в хижата.
Кигън поклати глава.
— Аха! Телефонният кабел е прерязан, радиотелефонът е изключен. Раницата на Крамър я няма. И картите му…
— Почакай, вятърът може да е прекъснал кабела — каза Дауд. — Естествено Крамър е взел раницата си и е изключил радиотелефона. Всеки ще вземе карти, ако тръгне в такава буря.
— Да речем, че си прав — каза Кигън. — Но я елате с мен за малко.
Поведе ги навън, през дълбокия сняг до езерото.
— Първо на първо, ние знаем, че той е дошъл тук — почна Кигън. — Не е свил надолу към шосето, нали видяхме следите му. Второ, той не се е върнал обратно. Ние бяхме там долу в бурята, принудени да стоим в падналата кола до тъмно. През това време никой не би могъл да мине покрай нас. И така, защо е дошъл тук? И най-големият въпрос — къде е колата му?
Дауд го гледаше, дъхът му излизаше на пара. Кигън възбудено тръгна по замръзналото езеро.
— Моето предположение е, че колата на Трекслър е тук, в езерото. А Соупи Крамър вероятно е в багажника й.
— Защо в езерото? — попита Дауд.
— Къде на друго място тук можеш да скриеш автомобил? — Кигън огледа широкото езеро. — Ако го пусне от някоя скала, лесно ще бъде забелязан. Но в това езеро? По дяволите, то ще си остане замръзнало с месеци. — Той млъкна за малко, после добави: — Освен това този тип има слабост към водата.
— И така, твоята теория е, че той е там някъде? — каза Дауд и кимна към назъбените заснежени планини.
— Да.
— Никой не може да кара ски в такава буря — поклати глава Ланси. — По дяволите, приятел, за тридесет и шест часа натрупа половин метър.
— И пет метра да бяха, той пак щеше да тръгне, приятелю. Този човек е посветил живота си на една цел, шерифе. Той не е нормален. Той е подъл, хитър, издръжлив, изобретателен, предвидлив и напълно без съвест. Неприятно ми е да го кажа, но е почти непобедим.
Шерифът повдигна вежди.
— Казах „почти“ — криво се усмихна Кигън.
— Изглежда, май изпитваш и завист, и уважение към него — каза Дауд.
— Не, не ме разбирайте погрешно. Той ми е ясен. Няма начин да го уважавам. Аз мразя този човек толкова, че дори не мога да ви обясня. И ще ти кажа още нещо, шерифе: ще го преследвам и през вратите на ада, ако потрябва. Никога не ще успее да се откачи от куката. Аз ще унищожа този човек.
— И ти не ми изглеждаш съвсем нормален, Кигън — каза шерифът.
