— Опитал съм го вече, чичо. — Той избърса устата си със салфетката. — Прощавай, но имам важна среща.
— Какво ще правиш пак, ще продаваш уиски на кмета ли? — изкикоти се Нед.
— Отивам до Централния парк.
— Централния парк ли?
— Имам среща с А.Р.
— С Ротщайн! Ти си луд! — Нед поклати глава. — Едно ще ти кажа, момче: когато умра, ще има да плащам доста грехове. Когато ида на небето, баща ти ще ме рита по задника до Балтимор и обратно, че съм те оставил да кривнеш от правия път.
— И наистина би трябвало да го направи — каза Кигън с наперената си усмивка.
Арнолд Ротщайн, още от младежките си години известен като А.Р., бе демократ в истинския смисъл на думата. Всеки ден той бе заобиколен от почитатели на една и съща пейка в югозападната част на Централния парк, точно до Петдесет и девета улица, и изслушваше предложения за сделки, искания за заеми, услуги и така нататък. Искате да преспите с някоя танцьорка? Обърнете се към А.Р. Искате да наемете ченге, да подкупите съдия, да се отървете от свидетел, да подкупите бейзболния шампионат за 1919 година? Обърнете се към А.Р. Искате да загубите пачка на покер? Седнете на масата срещу А.Р.
Кигън стоеше облегнат на каменната стена в южната част на Централния парк и вече десет минути го наблюдаваше. А.Р. не бе толкова стегнат, колкото изглеждаше на снимките. Беше започнал да оплешивява. Но човек можеше да усети силата на този застаряващ мъж, седнал с изправен гръб в сивия си костюм на райета и папийонка на точки. „Голям мозък“ — помисли си Кигън. На няколко метра от него седеше най- силният гангстер на света. По-силен от Капоне, Лучано, Костели и всеки друг. Просто си седеше на слънце и хранеше гълъбите. Луд свят.
Накрая Франсис тръгна по пътеката и застана пред прочутия гангстер. Ротщайн го поизгледа с присвити очи, после протегна ръка и каза:
— Ти сигурно си Франки Ки.
„Малко е кривоглед“ — помисли си Кигън и стисна ръката му.
— Франсис Кигън, мистър Ротщайн — отговори той.
— Наричай ме А.Р. Всички ме наричат А.Р. Седни, почини си. — Той потупа с ръка пейката. Кигън седна.
— Къде е Джими Ноланд? — попита Кигън, използвайки истинското име на Легс Диаманта.
— Познаваш Легс, така ли?
— Никога не съм го виждал. Винаги съм чувал, че ако искаш да срещнеш Легс Диаманта, трябва да намериш Арнолд Ротщайн.
Ротщайн се засмя.
— Голям майтап. Аз съм го чувал така: искаш ли да видиш А.Р., трябва да намериш Легс Диаманта. Той е отсреща на площада, пие кафе. Казах ти, че това ще бъде среща само между мен и теб. Аз не съм от хората, които го усукват.
— Това също съм го чувал.
— Добре. Ще се споразумеем.
— За какво ще се споразумяваме, мис… А.Р.?
— Чух за свадата ви с Албърт А. в провинцията.
— Беше в Провидънс.
— Всичко извън 125-а улица за мен е провинция, синко. Както и да е, разбрах, че си го обидил. Нещо свързано с някаква кола.
— Всъщност Анастасия предложи обединение. Предложи да се откажа от малкия си бизнес и да се присъединя към Лъки Чарли, Костелано, Капоне и цялата тази сицилианска сган, разбирате ли? И те изпращат Албърт А. да уреди сделката. Така си беше. Както и да е, той видя колата ми, разгорещи се и поиска да я има.
— И ти си му казал, че е прекалено голяма за него.
— Нещо подобно.
— Това наистина е чудесно. Харесва ми твоят хъс, момче. Това копеле наистина доста се пали. Имаш късмет, че не е започнал Втората световна война още веднага. Сигурен съм знаеш, че специалността на Албърт А. са големите убийства.
— Обстоятелствата не му позволиха. Ротщайн се разсмя отново.
— Е, познавам Албърт А. и трябва да се съглася с тебе. Той не е от тези, които застават лице срещу лице с някого.
— Е, той се държа много нахакано, разбирате ли, а след като е дошъл да ми иска нещо, смятам, че такава нахаканост не беше най-правилното отношение.
— Ти си падаш по отношенията, така ли?
— Не, аз си падам по това, ако искаш нещо, да кажеш „моля“ или „какво би казал за това“, а не „дай ми го“.
— Доста разумно. За нещастие Албърт А. не е разумен човек. Той определено е от типа „дай ми го“.
— Това копеле стреля само в гръб. Убива за пари. Мирише на смърт. И диша като хиена.
— Диша като хиена! — засмя се Ротщайн. — Страхотно. Има ги много такива.
— Както и да е, той определено не е от този тип хора, които човек изпраща да преговарят за бизнес. Не и ако все пак си сериозен. Пращаш за посредник човек, който знае само „дай“. Така че ние го поразкарахме малко, преди да седнем да говорим, и се отървахме от опашката му. Анастасия е по плановете. Не можа да се оправи с мен, защото му липсваше точно това — нямаше готов план. И ги нямаше неговите стрелци.
— Много хитро. Значи ти мислиш, че ще дойде да те убие?
Кигън погледна Ротщайн и повдигна вежда.
— Не. Мисля, че ще дойде да ми поиска огънче.
— Трябва да призная, че да изпратят него за посредник е лош избор. Не мой, между другото. Аз съм тук просто да изгладя някои различия.
— Точно затова не му повярвах, А.Р. Точно затова мисля, че това не беше искрено предложение. Те си мислят, че си имат работа с нафукано колежанче.
— Какво точно искаш, Франсис?
— Какво искам? Нищо. Абсолютно нищо. Стига. Просто ме оставете на мира. Имам си свой малък бизнес. По дяволите, това за вас е нищо, момчета. Просто някой го сърби нещо… Аз продавам по хиляда каси на месец, вашите хора правят по двайсет хиляди. Ако искат да правят по двайсет и една хиляди, не е проблем. Разбирате какво искам да кажа: каква е разликата? Няколко пъти се опитаха да ме пречукат, и защо? За хиляда каси на месец?
— Е, три пъти почти успяха — каза Ротщайн с бащинска нотка в гласа.
— Но като цяло не успяха — отговори Кигън. — И така, защо сме тук, мистър Ротщайн? Имате ли нещо против мен?
— Искаш ли да знаеш истината?
— Хубаво би било.
— Исках да видя човека, който е казал на Албърт Анастасия, че е прекалено дребен, за да се вози на ролс-ройс.
— Това ли е цялата истина?
— Виж, Франсис… нали така предпочиташ да те наричат?
— Това е името ми. Никога не съм си падал по прякорите.
— Или рекламата.
— Или рекламата. По бих предпочел да видя снимката си върху някой некролог, отколкото на първата страница на „Дейли Нюз“.
— Умно. Е, ще ти кажа цялата истина. Ти правиш бизнес с някои много видни личности. Хора, с които бих желал да имам контакт. Като губернатори например. И така, помислих си, че двамата може да поработим заедно. Ти ми правиш услуга, аз ти правя услуга. Знаеш как стават тези работи. Ще укротя Албърт и ще кажа на сицилианците да те оставят на мира. Няма да имаш повече главоболия. По дяволите, синко, нека
