залепена.
— А вие мислите ли, че е доста радикален? — попита гърбавият.
Този човек търсеше нещо. Е, каквото и да търсеше, щеше да му се наложи да се потруди. Кигън нямаше да се хване на уловката.
— Казах ви, че тези неща не ме интересуват. Аз съм типичен турист. Харча си парите и подпомагам по малко икономиката ви, това е всичко.
— Вие се казвате Кигън, нали? Видях, когато се записахте на рецепцията.
— Точно така, Кигън. А вие сте?
— Фирхаус. Професор Вилхелм Фирхаус.
— Радвам се, че се запознахме.
— Кигън, Кигън… Да не сте ирландец?
— Точно така. Ирландски американец. И двамата ми родители са от Ирландия.
— А от коя част?
„Така значи, той си мисли, че съм ирландски патриот и мразя англичаните. Този човек иска нещо. Може би трябва да играя неговата игра и да обядвам с него. Вземи му акъла, внимателно, разбира се, и прати информацията на Уоли в Щатите, просто за да му покажеш, че усещаш какво става.“
— От Белфаст — каза Кигън. — Те също не се интересуваха от политика.
— А участвахте ли във войната?
— Прекалено много въпроси задавате.
— Моля да ме извините. Просто любопитствам. Нямам възможност да говоря често с американци.
— Да. Участвах във войната. От другата страна.
Професорът се засмя отново. Усмивката на Кигън остана същата — малко арогантна, малко мистериозна. Той хвърли още една кофа върху купчината камъни. Парата изсвистя и се завъртя из стаята. Кигън се облегна назад и затвори очи.
— Случайно да сте пъхнали цигари в някоя от тези кърпи по вас — попита той професора.
— Съжалявам. Оставих ги отвън.
— Извинете ме за минута.
Кигън стана и излезе от банята. Отвори кабинката си, извади един пакет „Кемъл“ и запали една цигара. Двама мъже с шапки стояха в коридора и се опитваха да не му обръщат внимание.
Той се върна и седна.
— Надявам се, че пушекът не ви безпокои.
— Ни най-малко, ни най-малко.
— Имам ужасен махмурлук, професоре. Може да продължи дълго.
— Съчувствам ви.
— Ще се справя. Просто не искам да си мислите, че съм недружелюбен.
— Моля ви се!
Поседяха минута-две мълчаливо. Кигън се бе облегнал назад върху дървените летви със затворени очи и пушеше, а професорът седеше неудобно и гледаше пода.
„Сега какво ли ще направи? Ще продължи играта, или ще си свали картите?“
Не чака дълго, за да разбере.
— Аз отговарям за едно малко бюро. То е подчинено на Министерството на информацията, но имам свобода на действие…
— Аха…
— Главното, поддържам Фюрера информиран за най-новите неща, които стават по света. Обществени и политически настроения, такива неща… Становища, той много се интересува от становища. Но… толкова е зает, че няма време да следи всичко. Разбирате ли?
— Един вид… социално разузнаване.
— Добре казано. Много вярно. Например ние мислим, че американският народ не разбира колко опустошителен е мирният договор за германците. Мислите ли, че мирният договор от Версай е почтен? Почтен мир?
„Какво иска този, по дяволите?“ Тази игра му омръзваше. Кигън се наведе напред и се взрвя в облаците пара. Все още се усмихваше.
„Почтен мир?“
Върнаха се в родината на френски лайнер, целият миришещ на линолеум и полировка, с арогантен екипаж. Бяха богато запасени с храна, която понякога се разваляше. Пътуването продължи прекалено дълго, мнозина боледуваха и наредени покрай парапета в самотна агония, повръщаха над вълните. Освен депресията и морската болест ги измъчваше и някакво опасение, последица от битките и казармения живот. Колкото и да презираха войната, в нея имаше и нещо, което ги освобождаваше от отговорност и направляваше живота им вместо тях: кога да станат, какво да ядат, какво да правят, къде да идат — всичко бе предначертано от всемогъщите „те“, които диктуваха поведението им от сутрешното миене до тръбата за лягане. „Те“ ни изпращат на фронта днес, „те“ ни заповядват да атакуваме; „те“ бяха диктаторите на денонощния им живот.
Никой в действителност не знаеше кои са тези „те“, това бе едно събирателно понятие, което обхващаше безименните, безличните, безгласните архитекти на тяхната победа.
Войниците трябваше само да реагират. Да марширу-ват, да се бият, да умират, да лежат ранени в болниците или, ако имаха късмет, да оцелеят невредими, с изключение на белезите, които всяка война оставя в умовете и душите и които, поне засега, те можеха да пренебрегнат, понеже това бяха рани, които не кървяха, не ослепяваха, не осакатяваха и не обезплодяваха своите жертви. Тези болки щяха да се появят по-късно в кошмарите и спомените им.
И така, те бяха възбудени от победата и депресирани от мира. Сега те отново трябваше да поемат отговорността за собствения си живот, сами да се хранят и обличат, да си намерят работа, да правят запознанства и да търсят любов, която да замени омразата — водещата сила за всички мъже по време на война.
Дълбоко в сърцето си Кигън усещаше, че е бил съблазнен от победните маршове и речи и постерите на разгневения като Бог Чичо Сам, който сочеше с пръст към него и казваше: „Искам те“. Кигън бе отдал младостта си на морската пехота и въпреки че никога не се бе съмнявал в неотложността на войната и необходимостта от победа, той таеше негодувание, че някак си е бил предаден: не от политиците, които го бяха завели в Шато-Тиери и Бело Ууд, колкото от лъжата, че всяка война е слава и всяка победа е сладка. Когато роговете спряха да свирят и вятърът помете конфетите в мръсните канали и музиката замря, той най-накрая възприе победата като тлъста награда, поделена само от политиците и спекулантите, които бързо отбягваха онези, чиято кръв им бе поднесла това жертвено агне.
И така, през една студена декемврийска утрин той и Джоко Нейлс се гушеха до парапета на кораба, като всеки търсеше своя символ, който най-много му напомняше за дома — някой силует, статуя на пристанището или извивка на мост, който се губеше в мъглата.
— Какво ще правиш? — попита Нейлс.
— Не знам. Притежавам част от един бар, нали ти казах — отговори Кигън.
— Вече си се уредил, а?
Той беше на деветнайсет години и не знаеше дали се е уредил, или не. Знаеше само, че да обслужва бар и да слуша как местните политици и търсачите на политически скандали се критикуват взаимно, или как чичо му чете сутрешните заглавия, и да се събужда от миризмата на изветряла бира и смачкани фасове не е това, което иска да прави през останалата част от живота си.
— Може и така да се каже — отговори той. — А ти?
— Работех на пристанището. Предполагам, че пак ще работя там.
— Чувстваш ли се… малко уплашен? Да се завърнеш вкъщи, искам да кажа?
— Да. И ти ли?
— Да.
— Е, с времето всичко ще мине. Трябва да поддържаме връзка… след всичко това.
— Разбира се.
