— Любовни истории — бързо отговори тя и той веднага изгуби интерес към темата, наведе се над тестето картинки от дъвка от поредицата „Полицаи и гангстери“ до чинията си и се оплака:
— Томи си има две картинки на Джон Дилинджър. Две! И една на Мелвин Първис. И иска пет мои картинки за единия Джон Дилинджър. Не е гот.
— Не е честно — поправи го Луиз.
— Така е в бизнеса, момчето ми — каза Бен Скоби. — Казват му закон за търсенето и предлагането. Той предлага, ти търсиш. И си мунти.
— И губиш — поправи го Луиз.
— И губиш — каза баща й намръщено.
— Ама той ми е приятел — възрази Роджър. — Нали и вие с Фред сте приятели с клиентите на банката.
— Различно е — каза Скоби и започна да обяснява за допълнителната гаранция, за лихвите и плащанията, но момчето бързо го отклони от темата и се върна на въпроса как да вземе картинката на Дилинджър от Томи Нютън, без да накърни собствената си колекция.
— Коя картинка е най-ценна? — попита Фред.
— Джон Дилинджър — каза Роджър. — Флойд Хубавеца е втора. Но не може да се мери с Джон Дилинджър.
— Лоша работа! — въздъхна Скоби. — Да си банкер, а синът ти да търси картинка с лика на най-големия банков крадец в историята. — Той поклати глава. — Накъде отива светът?
— Всичко е търсене и предлагане — отговори Роджър и всички се засмяха.
Вечерите у Скоби бяха от скучни по-скучни. Разговорите се въртяха около Рузвелт и как той щял да оправи икономиката, около беизболния сезон и местния панаир след две седмици, около това какво ли е замислила бандата на Дилинджър и дали Джек Шарки има сили да победи германеца Макс Шмелинг в шампионата по бокс в най-тежката категория — най-близката тема до Германия. В края на краищата Европа беше от другата страна на земното кълбо.
— Виж сега, Роджър — каза Демпси. — Тази събота и неделя ще ида до Чикаго да видя майка си. И може би ще мога да намеря един Джон Дилинджър.
— Ама наистина ли?
— Казах „може би“. Не ти обещавам, но ще проверя.
— Защо не вземеш буика? — предложи Луиз. — Няма да ми трябва утре. И ще можеш да се върнеш по- рано.
Демпси бръкна в джоба си и извади цигарените книжки. Роджър го гледаше с огромно внимание. Фред издърпа една тънка хартийка от пакета, сви я с показалец, изтърси малко тютюн, загъна го, облиза крайчеца на хартията и я залепи.
Когато Демпси извади запалката, Луиз протегна ръка и той я сложи в шепата й. Тя обичаше гладките й позлатени страни и я потърка с палеца си, прекара го и по уникалната вълча глава на върха, после я отвори и му запали цигара.
— Ще взема автобуса както винаги — каза Демпси.
Той си тръгна пеша за вкъщи в хладния пролетен дъжд и когато стигна Трета улица, спря срещу една стара викторианска къща, малко отделена от околните сгради. Сгушен под дъжда, с ръце, пъхнати в джобовете, той гледаше към салона на мис Бевърли Алърди. Пердетата както винаги бяха дръпнати и се чуваше силна музика — негърски блусове и много смях. Женски смях. Той се чудеше доколко ли далече стигат жените в този малък град. Не можеше да рискува да посети къщата. Докато стоеше, отново почувства познатия импулс, познатото напрежение в слабините си и започна да го обхваща гняв.
Бе измислил историята с болната си майка в Чикаго, когато познатото желание го обхвана за първи път, и оттогава вземаше автобуса за Чикаго в четири часа почти всеки месец, регистрираше се в хотел „Ендустър Бийч“ и наемаше услугите на най-скъпите компаньонки в Средния запад, момичета, които се съгласяваха да понасят садистичните му игри срещу добро заплащане. От няколко дни пак мислеше да предприеме това пътуване — изпитваше все по-голяма нужда да го направи.
Реши да повдигне отново темата за пътуването до Чикаго и да приеме предложението на Луиз за колата — разбира се, след разумен протест. Щеше да бъде интересно да обикаля улиците на Чикаго в търсене на нещо различно.
Докато вървеше към къщи в дъжда, Демпси си помисли какво бе научил за американците през деветте месеца, откакто бе дошъл в Дрю Сити. Те бяха великодушни. Добри приятели, когато те опознаят. И луди по капризите и прищевките. Обичаха спорта и развлеченията и превъзнасяха баскетболните играчи и филмовите актьори, дори богатите, и бяха напълно независими. Във всеки град говореха различно и беше невъзможно да си в крак. Всички ходеха на църква в неделя. Всички, изглежда, проявяваха необикновен интерес към времето. И цялата нация се събираше около радиоприемниците си всяка вечер.
„Но най-окуражаващото — помисли си 27 със задоволство — е, че са самодоволни.“
21.
Шосе 29 на щата Индиана представляваше дълга, тясна лента бетон, простираща се на юг от Логанспорт до Индианаполис под пустото заплашително небе. Един черен пакард бръмчеше към град Делхи. Петимата души в него бяха облечени в костюми и черни шапки с периферия, с изключение на мъжа, седнал отпред до шофьора. Джон Дилинджър носеше твърда сламена шапка — нещо като негова търговска марка.
— Не ми харесва как бръмчи тази кола, Ръс — каза Дилинджър на шофьора.
— Трябват й нови свещи и контакт, нов въздушен филтър…
— Стига глупости бе? — изръмжа от задната седалка Лестър Джилис, който сам се наричаше Големия Джордж, но бе познат по света като Нелсън Бебока. — Свещи-мещи, не ги разбирам тия работи и не ме интересуват.
— Всички ли помните плана? — попита Дилинджър и се обърна към тримата отзад. Те кимнаха уверено.
— Да го повторим ли още веднъж?
— Не, знам го, за Бога — каза Нелсън.
— Наистина ме нервираш, Лестър — каза Дилинджър.
— Не ме наричай така. Казах ти, обичам да ме наричат Джордж.
— Доста умно — засмя се шофьорът. — Предполагам, че ако името ти беше Джордж, щеше да искаш да те наричаме Пърси.
— Затваряй си устата.
— Добре, добре — каза Дилинджър. — Не се разправяйте. Имаме да вършим работа.
Нелсън се облегна и разтърси рамене. Избухливият му нрав се дължеше на комплекса му за малоценност още от малък — той беше нисичък, нямаше и метър и шейсет, и негодуваше от факта, че най-търсеният човек в цяла Америка е Дилинджър — по право той, Нелсън, би трябвало да е враг номер едно на обществото. Но неговата банда беше избита, а той не можеше да действа сам.
— Как така измисли този план? — попита той.
— Направи ми го един експерт.
— Кой?
— Хърман К. Лам.
— Кой? — попита Хомър ван Митър. Обаждаше се за първи път след закуската.
— Хърман Лам. Би трябвало да знаеш това име, той е бащата на съвременния банков обир. Тринадесет години е обирал банки преди да го хванат.
— Хайде де! — каза Ван Митър скептично.
— Къде го срещна? — попита Нелсън.
— Не съм го срещал. Помниш ли Уолтър Дитрих?
— Да. Вече се е оттеглил, нали?
— Спотайва се — каза Дилинджър. — Познавам Уоли откакто направих първият си удар в Мичиган Сити.
