Той работи с Хърман Лам цели тринадесет години. Тринадесет години, без да го хванат. Тайната на Лам беше планирането, изпълнението и бързината. Той взимаше в предвид всичко, правеше планове точно като моите и никога не се бавеше повече от четири минути. И винаги знаеше как да се измъкне.
Дилинджър беше среден на ръст, с оредяваща руса коса, сега боядисана черна, и високо чело. Хлътналите му сини очи бяха покрити от очила със златни рамки без лещи. И въпреки че бе прекарал болезнени часове да преправя отпечатъците от пръстите си с киселина, а на лицето си бе направил пластична операция, суетата му бе надделяла — Дилинджър беше мъж, който се харесваше на жените, и продължаваше да се перчи с тънките си мустачки, както и с вечната си сламена шапка.
Другите мъже в колата бяха Хари Пиърпонт, докаран изпит мъж, който обичаше да го наричат „Щастливеца“; Хомър ван Митър, който говореше много малко и се подвизаваше с Дилинджър най-дълго време; и Ръсел Кларк — слаб, суров мъж, който според някои приличаше на Чарлз Линдберг. Кларк беше бивш механик и чудесен шофьор.
Ван Митър, Кларк и Дилинджър бяха стари приятели. Нелсън се бе присъединил към тайфата по-късно и Дилинджър си имаше за него едно наум. Нелсън обичаше да убива и го бе правил много пъти, а това бе нарушение на неписания закон на Джон Дилинджър — никакви убийства. Досега Нелсън бе нарушил само веднъж правилото — беше убил един полицай, докато се опитваше да спаси Дилинджър от полицията. Така че Дилинджър трудно можеше да се оплаче.
— Та как се казваше този град? — понита Ръсел Кларк.
— Делфи — отговори Дилинджър.
— Е, сега го няма на картата, но утре ще се появи — засмя се Ръсел.
— Делфи — каза Пиърпонт. — Що за име е това?
— Гръцко — отговори Дилинджър.
— Как така са му сложили гръцко име?
— Убий ме, ако мога да ти кажа — рече Дилинджър и вдигна рамене.
— Какво става, по дяволите? — викна изведнъж Ван Митър.
На половина миля пред тях един войник бе спрял движението. Имаше поне десетина коли.
— Ах, мамка му… — изръмжа Кларк. Дилинджър погледна наляво и надясно. Пред тях покрай една нива се отбиваше черен път.
— Там — каза той. — Завий надясно, Ръс. Ръсел дори не намали.
— Завий надясно, ти казвам! Натам! По дяволите, Ръсел!
Кларк удари спирачки, гумите изсвириха пронизително, после колата зави по черния път и се задруса.
— Какво става, да не правят сбирка на ченгетата или нещо подобно? — каза Хомър.
— По дяволите, Хомър, млъкни. Продължавай да караш, Ръс. Просто продължавай да караш, сякаш сме нормални граждани.
— Господи, вижте пушека — каза Ван Митър. Гъст облак дим се извисяваше над града.
— Сигурно целият град гори.
— Голям късмет, няма що — обади се Хомър. Дилинджър грабна една пътна карта от таблото и я отвори.
— Къде сме, по дяволите — каза той и затърси с пръст по картата.
— Няма да успеем да се върнем на пътя.
— Ето ни — каза Дилинджър. — Всичко е наред. Завий наляво на следващото отклонение. Ще се върнем на магистралата южно от града. По дяволите, това е идеално!
— Това е поличба — каза Пиърпонт. — Щяхме да я оплескаме. А започна да вали.
— Още не сме свършили за днес — каза Дилинджър. — Имаме още време, а дъждът е хубаво нещо, държи хората вкъщи.
— Къде отиваме сега? На пикник? — ухили се Нелсън. Да, на пикник на около двадесет мили по- нататък.
Ще ни сервират чай и препечени филийки в другата банка.
— Каква друга банка?
— Вчера Хомър и аз огледахме три банки — каза Дилинджър. Ще оберем банка номер две. Вероятно също така тлъста. И е отворена до три часа в петък. Ще ги ударим в три без четвърт — след три часа вече ще е тъмно.
— Не ми харесва — каза Хомър ван Митър. — Казах ти, че тези градчета с по една улица за влизане и една за излизане, ме нервират.
— Проблемът ти, Хомър, е, че си един гаден обесник.
— Опитвам се да предвидя всичко, Джони.
— Искаш да направиш отново удар в голям град, така ли?
— Не съм казал такова нещо.
— Опитахме в Чикаго и видя какво стана. Убиха Чарли, пречукахме оня банков служител и ме тикнаха в пандиза. Сега всички мислят, че съм убиец. Все аз опирам пешкира.
— Това е, понеже си известен, Джони — ревниво се захили Нелсън.
— Не искам да бъде обвинен в нещо, което не съм направил — остро отвърна той.
— Какво искаш да направя, да напиша писмо до „Нюз“ и да си призная? — засмя се Нелсън.
— По дяволите, Джони непрекъснато пише писма на вестниците — каза Пиърпонт. — Дори изпрати една книга на… как се казваше оня?
— Мат Лийч — каза Дилинджър гордо. — Капитан Лийч, шеф на щатския полицейски патрул на Индиана. Изпратих му едно копие от „Как да стана добър детектив“.
— Дяволски тъп номер, ако ме питате. Няма нужда да ги вбесяваме още повече — обади се Ван Митър.
— Виж, Хомър — отговори Дилинджър. — Не може да ги вбесим повече, отколкото са, и не могат да ни преследват по-ожесточено, отколкото го правят.
— Все пак се нервирам — каза Ван Митър. — Ще има много хора по улицата в петък следобед. Получават си заплатата и така нататък.
— Никой няма да пострада — каза Дилинджър категорично. — Всички ще легнат долу като взвод противотанкови бойци. Четири минути и сме на път към Индианаполис. Докато се съвземат и извикат момчетата от отдела за борба с гангстерите, ще бъдем на половината път. На федералните ченгета ще им трябват три-четири часа да отидат дотам от Чикаго.
— А щатската полиция? — попита Пиърпонт.
— Те не могат да си избършат носа.
— Не обичам малките градчета — промърмори Ван Митър.
— Да, ама банката си е банка и има само трима полицаи, включително шерифа.
— Аз съм „за“ — каза Кларк. — Вижте какво се случи с Чарли, като се забърка с момчетата от отдела за борба с гангстерите.
— Чарли беше глупак — каза Дилинджър малко нервно. — Да налети на Мелвин Първис, който си седи с автомата в скута. Слушай, този Първис не е обикновено ченге от отдела. Той е смахнат. Хувър му даде зелена улица да ни ликвидира. Не искам да си имам работа с такива хора.
Никой не се обади.
— Така че ще се придържаме към малките градчета с тлъсти банки.
— Може би трябва да се оттеглим — каза Пиърпонт.
— Ще вземем двеста долара, ако имаме късмет, и като ги разделим по равно ще искаш да се оттеглим, така ли? — каза Ван Митър и се засмя. — Ще отидеш ли в Рио с петдесет долара, Хари?
— Искам да кажа да направим една поредица. Да оберем четири-пет банки за един ден и да се оттеглим.
— Няма да стане — каза Дилинджър и поклати глава. — Ще даде време на Първис и момчетата му да ни хванат по маршрута. Удряй и бягай, удряй и бягай, това е начинът. Дръж ги вън от равновесие.
— Аз предлагам да влезем с гръм и трясък, да убием всеки, който мърда, и да си отворим пътя с куршуми. Да накараме всички да се напикаят от страх — каза Нелсън.
— Ще си държиш ръцете настрани от оръжието, чуваш ли ме, Лестър? — каза Дилинджър. — Това
