ревящата потна тълпа със свити юмруци и пламтящи очи и викаше: „Убий го! Убий го! Убий това нацистко копеле“ с такава необуздана страст, че дори Бирата се учуди.
Шмелинг погледна умоляващо към своя ъгъл и получи яростен десен в челюстта. През врявата на тълпата Кигън чу как костта изхрущя. Шмелинг рухна.
Очите му лудо блуждаеха в опит да се фокусират. Беше получил вече три удара и сякаш се бореше с въздуха, сякаш плуваше в него с бавни движения. С разперени ръце, наранен и беззащитен, той ужасен гледаше как следващият десен разбива вече отеклата му челюст. Падна отново, ръкавиците му обърсаха пода, краката му заритаха, главата му се люшна. Но стана. Залиташе безчувствен от бой, коленете му се огъваха като гумени. Бомбардировача пристъпи към него и го удари още веднъж.
— Господи! — извика Бирата.
— Давай! — изрева Кигън. — Удари го пак. Прати го с един прав в Германия това копеле, там му е мястото.
Накратко, докато наблюдаваше унизения повален ариец, Кигън почувства поне малко облекчение за четирите години на болка и гняв. За момент омразата му изглеждаше удовлетворена, за момент той почти забрави Джени Гулд и Дахау. Той беше използвал политическите си връзки, но не беше научил нищо, не беше постигнал нищо. Беше се провалил в единственото начинание, в което истински беше искал да успее. Така че това беше моментът на възмездие — да гледа яростта на негърския боксьор. Луис удари отново, като една убийствена навита пружина, разби увисналата челюст на Шмелинг и изпари и последните му надежди. Арийската гордост падна по лице върху твърдия тепих.
Кигън виждаше задоволството в очите на Луис. С крайчеца на окото си видя и как бялата кърпа полетя от ъгъла на Шмелинг и падна в краката на рефера. Той я грабна и я хвърли през рамо. Тя се заклати върху въжетата, а той започна да брои:
— Едно… две… три… четири… пет…
Тълпата беше полудяла от възторг. Секундантите на Шмелинг гледаха със страхопочитание.
Реферът погледна надолу към поваления нацист, спря да брои и рязко разтвори ръце с дланите надолу.
— Край!
В първия рунд!
И така в тази юнска нощ на 1938 година Джо Луис най-накрая си отмъсти.
Колкото до Кигън, сърцето му хвърчеше, докато секундантите влачеха отпуснатото тяло на Шмелинг в неговия ъгъл. Горчиво-сладък момент, нещо като отмъщение. Но не беше достатъчно.
Не беше достатъчно, за да навакса за четирите години. Четири години без писмо или поне някакво съобщение от Дахау. Беше ли тя жива или мъртва?
Как можеше това да е достатъчно?
Никога нямаше да е достатъчно.
34.
Тълпата в „Ирландската роза“ крещеше и танцуваше. Музиката на Каунт Бейси от грамофона едва се чуваше. Беше като посрещане на Нова година. Някакъв тип скочи на бара и почна да брои:
— Едно… две… три… четири… пет…
— Край! — отговори тълпата.
После някой подхвана „Янки Дудъл“ и всички запяха в един глас.
Бирата и Кигън седяха в задната стаичка.
— Какъв сладък момент — каза Кигън. — Знаеш ли, за известно време почувствах… почувствах, че…
Той млъкна, опитвайки се да намери подходящата дума.
— Че си си отмъстил?
— В това ли се състои цялата работа, Нед? Да си отмъстиш?
— Ами да — каза Бирата. — Сега омразата е много модерна. Германците мразят евреите, италианците мразят африканците, японците мразят китайците, фашистите мразят комунистите, а испанците се мразят един друг. Искам да кажа, че съм съгласен. Отмъщението помага. Освобождава те от ненужните неща, после вече си нула на нула с онова, което наистина ти причинява болка. А някой ден ще успееш да превъзмогнеш и него.
— Е, никога не съм мислил по този начин.
— Ами помисли. Ние сме свободна страна. Профашистката американска организация скоро ще бъде поставена извън закона. Луис току-що победи Шмелинг. Имай кураж, приятелю, това се все малки „отмъщения“.
— Не са достатъчни.
— Ти искаш голямата победа, нали така? Но това е фантазия — да пипнеш Хитлер за гушата.
— И откога стана толкова умен?
— Остарях — каза Бирата и се усмихна. Кигън също се усмихна и каза:
— Е, днес е страхотна вечер. Хайде да не я разваляме. Един младеж влезе през вратата, огледа компанията с широко отворени очи, проправи си път към бара и каза нещо на Дребосъка. Барманът кимна към стаичката. Момчето забързано тръгна към тях. Гледаше право напред.
— Го… господин Би… Нед…
Нед го погледна и се усмихна.
— Какво правиш тук, малкият?
— Мистър Макгрегър, нощната смяна, ме помоли да ви предам това. — Момчето му подаде един плик.
— Благодаря. Запознай се с господин Кигън. Той е собственикът на заведението. — Бирата скъса плика и извади един лист.
— Откога работиш във вестника? — попита Кигън.
— Почти година, господине.
— Иди при Дребосъка, оня якия барман, и му кажи да ти даде един хамбургер и една сода за сметка на заведението.
— Благодаря, господине.
— Няма защо.
Момчето тръгна към бара, а Кигън се обърна към Бирата. Лицето на редактора бе станало бяло като платно.
— Какво става, Нед? — каза Кигън. — Изглеждаш така, сякаш току-що е започнала Втората световна война.
— Почти толкова неприятно — каза Бирата и плъзна телеграмата през масата. Кигън разбра преди да я прочете. Знаеше какво ще прочете. Страхуваше се от тази телеграма вече четвърта година. — Дяволски съжалявам, че съм първият, който ти я показва — каза Бирата. Телеграмата беше проста и по същество:
„БЪРТ РАДМЪН УБИТ ДНЕС ПО ОБЯД ПРИ БОМБЕНО НАПАДЕНИЕ В АЛИКАНТЕ. ПЕТА ДИВИЗИЯ АТАКУВАНА ОТ ГЕРМАНСКИ БОМБАРДИРОВАЧИ. УБИТ НА МЯСТО. МОЛЯ ИНФОРМИРАЙТЕ ОТНОСНО ТЛЕННИТЕ ОСТАНКИ. МЕНЪРЛИ, ШЕФ НА БЮРОТО. МАДРИД.“
Кигън гледаше телеграмата и я препрочиташе с надеждата, че може би нещо не е разбрал. Гърлото му пресъхна, старият гняв отново се надигна в душата му.
— По дяволите — каза той с дрезгав глас. — Бог да ги прости тези нещастни копелета. — И удари с юмрук по масата.
— Страшно много съжалявам, момче — каза Бирата. — Знам колко близки бяхте двамата.
Кигън помълча, после поклати глава.
