Дописките на Радмън се сливаха в ужасна мозайка, показваща как светът полудява. Сякаш огромен черен плащ беше загърнал Европа и част от Африка и Дахау се губеше в падналия мрак, просто една точица в центъра на растящата фашистка империя.
„Виена, Австрия, 14 март 1938 г. Адолф Хитлер, който напусна този австрийски град като младеж без пукната стотинка, се завърна днес триумфално и предяви претенции, че народът и страната са негови.
Сред викове «Хайл Хитлер» и «Зиг Хайл» той премина с кола по улиците на града, тълпите го приветстваха и хвърляха цветя…“
И дори още по зловещо…
„Берлин, 7 август 1938 г. Нацистите откриха три нови концентрационни лагера и според поверителни източници строят още няколко…“
От години Кигън се впечатляваше от факта, че приятелят му сякаш предвиждаще собственото му отчаяние. С всяка статия положението на Джени изглеждаше все по-безнадеждно. Беше ли тя все още жива? Дали я измъчваха в тази позорна нацистка помийна яма?
Една от последните статии особено развълнува Кигън. От нея сякаш струеше чувство на обреченост. Сякаш Радмън бе видял бъдещето и знаеше, че краят му наближава.
Барселона, Испания, 1 януари 1938 г. Няколко души американски кореспонденти се събрахме снощи в нашето любимо бистро за Нова година.
Сега бистрото е само една дупка от бомба сред развалините и около тази дупка в обсадения град витае мирисът на смърт.
Но ние донесохме един фенер, малко сирене и една бутилка вино и седнахме на изпочупените столове, и в полунощ запяхме. Оплакахме падналите приятели и от двете страни на тази жестока борба и поговорихме за дома, за семейството и приятелите, които не сме виждали от толкова време.
Но докато седяхме там, забравили за момент ужасната война, аз не можех да се отърва от мисълта, че ако Франко и неговите орди спечелят тази гражданска война, Франция ще се озове в капан между Германия и една нова фашистка твърдина. И че войната в Испания може да стане генерална репетиция за една втора световна война…
Франсис Кигън гледаше налепените изрезки и не мислеше за нищо. Звънецът на вратата звънна. Той се помъчи да не му обръща внимание — надяваше се, че който и да звъни, ще се откаже и ще си отиде. Но звънецът звънеше настойчиво и накрая той стана и отвори.
На прага стоеше Ванеса Бромли.
35.
— Здравей, Франки Ки — меко каза Ванеса и се усмихна.
Той така се изненада, че в първия момент не можа да проговори. Мислите му изведнъж се върнаха назад на гарата в Берлин почти преди пет години.
Вани му хвърляше шапката си. Той се връщаше пеша в хотела, сам в дъжда, и не мислеше за нея, а за Джени. Пращаше й цветя без визитна картичка…
Тя изглеждаше страхотно — с черна френска шапка, накривена на едното око, с черни копринени чорапи, сив копринен костюм и едно черно кадифено колие с диамант в центъра. Беше облечена убийствено и Кигън знаеше, че жертвата е той.
„Не е улучила подходящо време“ — помисли си той. Но тя изведнъж каза точно подходящото нещо.
— Наистина съжалявам, Ки — каза тя. — Току-що научих за Бърт.
— Откъде знаеш, че съм тук?
— Ох… знам — каза тя почти с копнеж. — Мога ли да вляза?
— Разбира се — каза той, отстъпи и отвори широко вратата.
Холът беше просторен, с масивен широк прозорец, който гледаше към балкона и към Ист Ривър. Вратите от двете му страни бяха отворени и ветрецът издуваше завесите. Мебелите бяха със заоблени ръбове — последната мода в дизайна. Всичко беше в светли пастелни тонове — сиво, жълто и синьо. Имаше три импресионистични картини, едната на последното испанско откритие, Пикасо. До едната стена бе иззидана тухлена камина, а срещу нея имаше лавици с книги, високи до тавана. На една маса в ъгъла имаше снимка на Джени, Бърт и Кигън от Франция — единствената снимка в стаята. Ванеса видя трите чаши на масата до отворения албум и спря насред хола.
— О! Не знаех, че имаш компания. Много нахално от моя страна…
— Нямам компания — решително каза той.
Тя отново погледна чашите и той се зачуди как ли й изглежда — сам мъж, седнал в апартамента си с три чаши шампанско. Как, по дяволите, можеше да й обясни?
— Аз… пиех тост за сбогом с Бърт. Защо не ми направиш компания?
— Съжалявам, че ти се натрапих…
— Радвам се, че дойде — прекъсна я той. — Седни, ще ти донеса чаша.
— Защо просто не сложиш лимонена кора в една от тези? — каза тя с усмивка.
— Все още помниш, а?
