Уилям Дийл
Тай Хорс
На четирима приятели, които ценя изключително:
моя агент, Оуън Ластър,
моя издател, Питър Гедърс,
моя съветник, Бъди Харис,
и, както винаги, на любовта на моя живот,
Върджиния.
КНИГА ПЪРВА
Има хора, които преминават безметежно през годините на съществованието си, за да потънат кротко в спокойствието на гроба, без да са познали истинското лице на живота, без въобще да са видели дори и частица от цялото коварство, насилие и жестокост, които се съдържат в него.
Виетнам
1972
ГИБЕЛТА НА „ЧЕРНО ПОНИ“
Той едва почувства удара, по-скоро го чу. Приглушеният рев разтърси слабо лоста и като погледна навън, той видя как дясното му крило се разби и отлитна назад. Миг по-късно някъде по фюзелажа зад него се разнесе познатият и всяваш, ужас трясък на 50-милиметрови снаряди, докато в същото време куршуми разкъсваха корпуса на двата двигателя OV-10. Изведнъж самолетът се отклони силно от курса, после дръпна рязко в противоположната посока и се наклони леко към здравото си крило, а сетне пропадна с около хиляда фута. Коуди се бореше с машината, опитваше се да я стабилизира. Натисна бутона на радиостанцията:
— Първомай… Първомай… Полярно куче вика Щопер. Ударен съм и изгубих контрол…
Гласът беше изненадващо спокоен, почти примирен.
Единственият признак на безпокойство се усещаше в тембъра. Беше леко гъгнив от силните сътресения в самолета, като при някоя сгереоуредба с прекалено увеличени баси.
Бяха прекалено ниско за скачане с парашут. Коуди често беше правил такива изпълнения — да се движи ниско в бръснещ полет над върховете на дърветата. „Смъквай се надолу, докато им видиш бялото на очите“, казваше в такива случаи на хората от екипажа си. Отдолу, изпод прикритието на дърветата, изригваше адски наземен огън, който разкъсваше фюзелажа на двумоторния щурмови самолет. Петдесеткалибровите снаряди трещяха по корпуса.
— Дръж се — изкрещя той на стрелеца си. Но отговор не се чу. Коуди се обърна и погледна към задната част на кабината. Роситър беше клюмнал на мястото си, стъкленият купол на кабината му беше надупчен като решето, част от лицето му беше отнесена от снаряд. Но Коуди нямаше време за момчето — просто самолетът се сгромолясваше. Джунглата връхлиташе срещу него. На две хиляди ярда пред него беше реката, а оттатък реката беше свободата. Но той знаеше, че никога няма да стигне дотам.
Преди да отговорят от щаба, пилотът продължи:
— Тук Полярно куче едно… намирам се на половин миля от контролен пункт „Чарли“… височина пет хиляди фута…
Операторът на радиостанцията отговори незабавно:
— Полярно куче едно, ще успееш ли да достигнеш отсам реката?
— …опитвам се…
Операторът превключи на вълната на спасителния отряд.
— Спасител, тук Тирбушон. „Черно пони“ от нашите е улучен, в аварийна ситуация — на половин миля, северно от контролен пункт „Чарли“, няколкостотин ярда навътре в територията на ндианците… Записваш ли?
Отговорът дойде незабавно.
— Тирбушон, тук Спасител… и ние го чуваме… Вече изпратих едно „Хюи“ към него…
— Полярно куче едно, вече имаме едно „Хюи“ в района. Ще можеш ли да се задържиш до реката?
— Не… Вече падам…
В тоя момент връзката прекъсна.
— По дяволите, загубихме го — изстена операторът. Обърна се към помощника си: — Скипър, веднага ме свържи с шефа.
— Готово, на линията е — отвърна на момента помощникът, червенобузест морски пехотинец, и подаде слушалката.
Самолетът внезапно се разтресе отново. Щурвалът вече беше съвсем безполезен. Коуди се мъчеше да овладее машината с педалите за управление, но те не вършеха никаква работа. Самолетът се обърна на една страна със здравото крило нагоре и след това бавно започна да се върти в спирала.
Зелената джунгла връхлиташе към него, докато той се иреобръщаше хаотично във въздуха. Коуди натисна рязко щурвала напред в последен опит да овладее машината и носът на самолета се издигна рязко нагоре. Опашката му се закачи във върховете на клоните и се откъсна, а черното тяло на машината се сгромоляса в зеленината на дърветата. Коуди избута щурвала напред, по-далече от гърдите си, и се захлупи върху командното табло, обгърнал главата си с ръце. Чуваше как самолетът се разпада около него, трясъка и скърцането на метала, разкъсван на части от дърветата. После всичко свърши — трясъкът, сътресенията — сякаш времето беше спряло.
Коуди, увиснал надолу с главата, беше отпуснал глава и се взираше в тревата, от която го деляха двайсетина фута. От самолета бяха останали само изпомачкани разкривени железа. Погледна назад към стрелеца си, Роситър. Ръцете на момчето висяха отпуснати надолу към земята.
Стъкленият купол на кабината му се беше измъкнал от жлебовете си, наполовина отворен. Коуди го натисна с длани и той се изхлузи надолу между клонаците. Усети мириса на пушек.
Започна да си говори на глас сам, като предъвкваше правилата от инструкциите. „Трябва да се измъкна“, каза си той, разхлаби предпазния си колан и се опита да се изхлузи ог кабината сив клонака около него. Миризмата на пушек се засили и в един момент той усети, че се е освободил от самолета и сякаш увисна във въздуха. Пресегна ръце да се хване за един клон, усети как той го удря през дланите и после му се изплъзва. От това съприкосновение гой се превъртя отново с краката надолу. „Също като скок с парашут, помисли си той, докато летеше надолу към земята. Коленете събрани, превиваш се надве и се претъркаляш, като тупнеш долу…“
Обаче той не успя да се приземи добре и щом падна, чу как капачката на коляното му изпука, усети пареща болка в коляното, която се спусна надолу по глезена му. Стисна зъби и задържа вика. По кожата му изби гореща пот.
Вдигна поглед и се огледа наоколо. Реката беше само на двайсет ярда от него, искряща под лъчите на ранното утринно слънце. Той се изправи и пренебрегвайки болката, тръгна накуцванки. Знаеше, че джунглата навсякъде гъмжи от бандити, но какво пък, можеше и да му се усмихне късметът. После, някъде отзад и високо зад главата му, се разнесе свистящ звук, а миг по-късно — и приглушен тътен от взрив. Резервоарите с горивото бяха избухнали. Топлинната вълна от експлозията връхлетя върху него, но той продължи да подскача на един крак към реката, влачейки ранения си крак по земята. Дори не погледна назад. После чу познатото чъм-чъм-чъм-чъм от винта на хеликоптер, идващо някъде отляво над реката.
„О, Господи, давай, момчето ми“, каза си той.
Двайсет ярда го деляха от свободата.
— Тирбушон, тук Спасител едно. Вече виждаме „Черно пони“…
„Хюи“-то висеше на двайсет фута над реката. Младият стрелец Харли Симънс се беше надвесил от
