този момент да се върне, за да може да промени съдбата си.
Отначало Хатчър изпитваше само злоба. Всяка нощ, легнал в своя бокс, той измисляше всевъзможни видове мъчения, които би искал да приложи на Хари Слоун. Но с времето той започна да гледа на нещата по друг начин, насочваше обвиненията си към други. Обаче в края на краищата се връщаше все към същата мисъл. Слоун го беше предал, беше го измамил и го беше осъдил на жива смърт.
Сирило се беше появил в живота му като негов спасител, Слоун — като негов унищожител.
А с времето тази връзка беше станала толкова здрава, че не можеше да бъде разкъсана. Слоун беше станал много повече от приятел за него: беше станал негов духовен наставник, беше го обучил на уменията във всички възможни области на дейността им, законосъобразни и такива, които бяха абсолютно незаконни — от боравенето с шперца до убийството; беше го научил как да остане жив и в най-тежките условия. По странна ирония на съдбата тъкмо Слоун беше този, който го беше обучил, за да може да оцелее в Лос Боксес.
О, да, какво ли не му беше обещавал Слоун. Меденият му език го омайваше с авантюри и любовни идилии, подправени с думички като „патриот“, „дълг“ и „родина“. Вярно, после имаше достатъчно и от двете. Имаше много приятни преживявания — Токио, Сингапур, Манила.
Хонконг и Банкок.
Винаги си спомняше за тия двата града заедно, спомняше си за Коуин и за уикендите, когото прелиташе от Банкок в Хонконг просто за да избяга поне за малко от ада на битките по реката.
И за специалния апартамент, който беше наел на полуострова в Каулуун, за който знаеше само Дафни.
О, Боже, Дафни. Какъв спомен! Дали е жива? Дали е все така хубава, както преди? Той я наричаше Дафи и това й харесваше.
Там бяха и Сам-Сам Сам и Джоу Хлебарката и Тс’е К’ам Мен Ти, тайната бърлога на китайските речни пирати. Там беше и Толи Фонг, убиецът от триадата, който беше дал кръвна клетва да отмъсти на Хатчър, задето беше убил баща му, чичо му и четирима от най-доверените му гангстери.
Той не можеше никога повече да се върне в Хонконг или в Банкок. Прекалено много сенки беше оставил там. Прекалено много врагове. Прекалено много сметки за уреждане.
Затова Хатчър винаги изпитваше смесени чувства, когато мислеше за Слоун. Връзката между учителя и ученика беше почти толкова дълбока, както между баща и син. В отчайващото положение, в което беше изпаднал, чувствата му към Слоун се люшкаха между двете крайности. Ако единия ден си спомняше за Слоун с дълбока привързаност и любов, на следващия го проклинаше с омраза.
В края на краищата беше установил, че едва ли може да се определи точно моментът, в който ценностите му се бяха променили. Когато срещна Слоун, Хатчър беше млад и твърде чувствителен, лесно беше очарован от обаятелната усмивка на Слоун, съблазнен от нещата, кои го той му обещаваше. Слоун беше страшно добър в това — да те омайва с обещания за мистериозни места и незабравими преживявания. И сега Хатчър трябваше да поеме отговорността за това, което беше вършил, за живота, който сам си беше избрал.
Лос Боксес стана неговото изкупление.
И тогава, една нощ, той чу звук от драскане по стената. Мислеше си, че е хлебарка или плъх, докато не видя една тънка пръчица да се провира между камъните в стената. Поразвъртя се малко и се изтегли обратно.
— Псст!
Хатчър се наведе и долепи ухото си до малката дупчица.
И тогава чу глас, приглушен задгробен глас, дрезгав и неестествен от дългото мълчание:
— Сто двайсет и седми? — каза гласът.
126
Хатчър не отговори, не можеше да отговори. Параноята и страхът не му позволяваха да отговори. Ами ако беше някой от пазачите, който се опитва да го подмами? Нямаше да рискува да му отрежат езика. Отново се наведе, допря ухо до дупчицата и се заслуша.
Отново дрезгавият шепот:
— Сто двайсет и седми?
Устата му пресъхна от напрежение и колебание. Седна за момент на пода, после се изкашля.
— А, много добре, правилно — прошепна гласът на испански. — Аз съм сто двайсет и шести. Познавах от много време тоя, дето беше в килията преди теб. Беше журналист в моята страна, Много известен журналист. Погубиха го зелените къпини и тенията.
Боже, да чуеш глас, приятелски глас, това беше спасение от полудяването. Накрая Хатчър си зададе въпроса: „Що за дар Божи е езикът, ако не можеш да го използваш?“
— Тук съм — отвърна той шепнешком и веднага инстинктивно напъха юмрук в устата си.
— Ох — прошепна „126“-ти. — Слава Богу!
— Казвам се Хатчър, как е твоето име?
— Без значение, без значение — отвърна „126“-ти на перфектен английски. — Знаеш, оттук няма измъкване, няма помилване. Аз съм сто Двайсет и шести. И ще си остана завинаги сто двайсет и шести. А ти си сто двайсет и седми.
— Откога си тук?
— Откакто Бог е създал хлебарките.
— За какво си тук?
— Осъден по състав за опазване сигурността на държавата.
— Аз също — каза Хатчър.
— Да ти лепнат такъв състав, значи да ти увековечат присъдата. За какво съм тук аз, за какво ти си тук, това вече няма никакво значение. Дори и съдилищата вече са забравили за нас. А щом никой не се интересува вече от присъдите ни, какво значение имат те за нас? Просто си осъден да лежиш.
— Все пак като знам присъдата си, това ми помага да размишлявам. Дава ми нещо като отправна точка.
— Това, че ще можеш да насочиш омразата си към нещо конкретно, в случая с нищо не ти помага. В края на краищата ние сме докарани дотук от дявола, дето го носим в себе си.
— Мисля, че не е точно така. Дяволът, който ме докара дотук, беше извън мен и имаше меден език.
— Е, да — отвърна „126“-ти. — Че кой дявол не е с меден език? Просто забрави омразата, тя ще те накара да полудееш.
— Ако нещо друго не я изпревари…
И все такива разговори през последвалите месеци и години. Хатчър вече беше решил, че ако някога отново види Слоун, може би ще може да му прости. Да му прости — да, но никога вече — да му повярва. Познаваше Слоун много добре, достатъчно добре, за да разбере, че Слоун би го предал отново, ако сметнеше, че това е целесъобразно.
— Убивал ли си? — попита го веднъж „126“-ти.
— Да, но това ми влизаше в задълженията.
— Много престъпления са извършени в името на дълга.
— Изглежда, имаш право — отвърна Хатчър.
— Слушай, струва ми се, че щом някой си признава, че е извършвал убийства, значи се чувства виновен за това.
— Какво значение има това въобще?
— Понякога ние оправдаваме постъпките си с патриотизма, а един негодник най-лесно намира оправдание за себе си, като твърди, че е патриот. Ти патриот ли си, сто двайсет и седми?
— Не си спомням. Да. Мисля, че бях.
— Е, значи и ти си негодник.
— Да, така излиза.
— В такъв случай, съвсем очевидно е, че не си никакъв патриот. Но всичко това е толкова относително.
