внимателно покри всяко от тях с по едно парче плат, нави ги стегнато и ги напъха в цилиндричния калъф, преметнат през рамото му. После пристегна калъфа, за да не се мята, докато той се люлее. Освободи вакуумните смукачи на скобите, отдели се от стената и отново се залюля свободно из въздуха, увиснал надолу с главата.
Котката се претърколи по гръб, протегна се, отвори очи и се втренчи в това, което й се стори най- голямата птица, която бе виждала през живота си.
И Бърд се втренчи в нея.
Котката разтвори широко очи. Изведнъж скочи на крака. Изви гръб и наостри козина.
„Не скачай долу, прошепна безгласно Бърд, моля те, само не скачай долу.“
Котката скочи на пода.
Подовите сензори задействаха алармения звънец до монитора в помещението на охраната. Пазачът, сепнат от острия звук, скочи и веднага погледна към монитора, но котката беше застанала точно под обектива на камерата в залата и не се виждаше на монитора. Залата изглеждаше празна.
— По дяволите — промърмори старецът с пресипнал глас. Разкопча кобура си, опипа пистолета и тръгна по коридора. Сиря се за момент пред широката сводеста арка, през която се влизаше в голямата зала, после извади пистолета си, стисна го с две ръце и влезе със скок в помещението, както бе гледал но уестърните. Котката се промуши край него и побягна по коридора.
— Дяволите да те вземат — извика подире й пазачът.
После прибра оръжието си в кобура, направи няколко крачки навътре в помещението и остана така за малко, опрял ръце на бедрата си.
Бърд висеше точно над главата му, само на крачка встрани.
— Проклетница такава, щях да получа инфаркт заради теб — каза той на висок глас. — Вече за втори път тая седмица ме караш да подмокрям гащите.
Бърд сиря да диша. Ако пазачът погледнеше нагоре, щяха да си видят зениците един на друг. Но той не погледна. Хвърли един бегъл поглед на залата и тръгна обратно по коридора, подвиквайки „писи-писи- писи“.
Бърд въздъхна от облекчение. Наистина съвсем точно му бяха измислили името. Мразеше котките.
СЛОУН
Беше четири и двайсет и осем след обяд, когато Стенхаузър излезе от офиса на двайсет и осмия етаж на „Еверест иншуърънс“ на Източна петдесет и седма улица, взе асансьора до втория етаж, спусна се по стълбището до първия и излезе през аварийния вход от западната страна.
Слоун седеше в кафето на Петдесет и седма улица между Второ и Трето авеню. Това място беше идеално за него. През витрината можеше да наблюдава и трите страни на сградата на „Еверест иншуърънс“. Четвъртата, задната страна, беше откъм една малка задънена уличка, от която имаше изход само към Трето авеню. Откъдето и да минеше Стенхаузър, Слоун нямаше как да не го забележи. Слоун извади един малък черен бележник и записа нещо в него, както постоянно нравеше през последните три дни. После стана и тръгна да проследи дребничкия човек.
Името на Стенхаузър беше записано и засекретено в компютъра на Слоун още преди две години. Само допреди три дни той нямаше и понятие как изглежда Фред Стенхаузър, или каквото и да е друго за него, освен професията му. Дотогава просто нямаше нужда от това. Имената в компютърните файлове на Слоун бяха нещо като спестовна сметка, а Слоун много го биваше по спестовните сметки, да скътва по нещо за черни дни. Той беше освен това и ужасно търпелив човек, направо да те изкара от нерви. Слоун никога не бързаше, можеше да чака цяла вечност. Или поне докато реши, че е напълно подготвен. Сега той вече беше готов да вложи нещичко в една от сметките си, в тая с името на Фред Стенхаузър.
Стенхаузър беше безпроблемен за проследяване и проучване. Беше толкова точен и акуратен, колкото Слоун беше търпелив. Излизаше от службата си винаги малко преди четири и половина. Винаги се спираше за едно мартини в „Сафари“ — бара на Бил, на Петдесет и шеста улица. Всеки ден се прибираше вкъщи докъм шест и към шест и десет излизаше отново на улицата да разходи малкото си пуделче.
За Стенхаузър животът беше ритуал. Носеше двуредни пепитени костюми от кариран плат, винаги с пуловерче под сакото и шарена вратовръзка. Всеки божи ден. Ходеше да си прави прическата всеки вторник в осем и трийсет сутринта в бръснарницата „Сейнт Рийджис“, всяка сутрин ядеше все едно и също за закуска в едно и също кафене на Петдесет и шеста улица, винаги четеше вестник, докато закусваше — все „Уол Стрийт Джърнъл“, четеше го винаги отзад напред, през отпуската си винаги ходеше на Кейп Код. Стенхаузър вършеше всичко с неизменно и непоклатимо постоянство.
Дори и дребните ексцентричности, които Стенхаузър си позволяваше, бяха предвидими, като например това, че следвайки своя всекидневен ритуал, той много рядко излизаше от службата си през една и съща врата два дена подред, много рядко минаваше по един и същи път до бара на Бил или от бара до блока си на Седемдесет и четвърта улица. Сякаш играеше някаква игра, все едно че някой го следеше и неговата цел беше да се изплъзне от преследвача си. На Слоун му доставяше удоволствие иронията в цялата ситуация. Сега наистина някой следеше Стенхаузър, а той дори и не подозираше това.
Този ден Стенхаузър, нисък слаб мъж, някъде около трийсет и петте, с подути като на жабок очи, тръгна по Второ авеню на изток, после на юг по Петдесет и шеста улица, след това сви надясно, мина две пресечки и стигна до „Сафари бар“. Вървеше бързо и винаги гледаше в земята право пред себе си, сякаш го беше страх да не настъпи нещо.
Слоун беше решил да осъществи първата си среща с него там, при Бил. Барът никога не се пълнеше прекалено и това беше главното основание на Стенхаузър да го предпочита за вечерното си питие. И въпреки че вътрешната декорация беше малко попресилена откъм папрати и препарирани глави на животни, заведението беше уютно и спокойно, а и барманът правеше превъзходно мартини.
Когато Стенхаузър сви от Второ авеню по Петдесет и шеста улица, Слоун премина на отсрещния тротоар и ускори крачка. Той задмина Стенхаузър, изчака, докато дребничкият мъж наближи заведението на Бил, и влезе вътре непосредствено преди него. Вътре се помота малко и поогледа наоколо, докато Стенхаузър си закачи шлифера на закачалката, и си избра място на бара. Слоун седна до него. Стенхаузър не му обърна никакво внимание — беше се зачел в един брой на „Арт Уърлд“, докато барманът му приготвяше в шейкъра превъзходното си мартини. Като стана готов, сервира го пред Стенхаузър и се обърна към Слоун:
— За вас какво да бъде?
— Светло пиво — каза Слоун. Погледна към Стенхаузър.
— Както виждам, предпочитате джин „Бомбай“ пред „Бийфийтър“ — избра си той реплика за начало на разговора.
Стенхаузър отправи поглед към него изпод подутите си клепачи с известна досада.
— Изборът е на бармана — каза той с гъгнив носов глас, който прозвуча почти като хленчене. — Честно казано, съмнявам се дали мога да различа едното от другото.
— Но определено предпочитате не сухо мартини.
— Да речем, не обичам чист джин — отвърна Стенхаузър разсеяно, докато прелистваше списанието си.
— Не мога да не отбележа, че определено се интересувате от изкуство — продължи настойчиво Слоун.
Стенхаузър забарабани с пръсти но обложката на списанието.
— И като бизнес, и за удоволствие — отвърна той лаконично.
— Сериозно? — каза Слоун. — С какво се занимавате?
— Заниманието ми, ако държите да го наречете така, е в областта на застраховките.
— Застраховки живот, общи застраховки…?
— Всъщност завеждам исковете по застрахователни събития — каза Стенхаузър и отново насочи вниманието си към списанието.
— Сериозно? — каза ентусиазирано Слоун. — Че как се връзва това със света на изкуството?
Дребничкият мъж остави списанието върху плота на бара и въздъхна.
— Аз съм експерт — каза той. — Специализирал съм в областта на откриване откраднати произведения на изкуството.
