Разгледа внимателно обстановката. Къщата беше наляво, отделена от частния пристан с бетонна стена и двайсет фута вода. Пешеходна пътека от пристана водеше към къщата.
От пристана до къщата имаше не повече от сто метра.
Гъсто залесено пространство плюс ливада на тераси, по която се стигаше долу до водата.
В края на пристана върху висок стълб светеха две силни лампи. Фасулска работа.
Самата къща беше на един етаж. Това беше добре. Нямаше къде да бягат. Той обходи къщата с прицела, планирайки атаката си. От ляво надясно бяха разположени кухнята, с плъзгаща врата, извеждаща на една тераса; главната стая, голяма, с катедрален таван; спалня с голям прозорец с изглед към водата, и гумен дюшек в центъра, пълен с вода; още една по-малка стая в дъното на къщата. Отпървом му се стори, че стаята беше тъмна, но после видя през една цепнатина да се прокрадва лъч. Значи ги държаха там. Нямаше къде другаде. Знаеше това със сигурност, защото и Нанс беше в къщата.
Изброи главите.
Трима в кухнята, включително Брониката.
Петима във всекидневната, включително Морено и Правано.
Чевос, Нанс и Костело в спалнята.
Единадесет, точно както ги беше пресметнал. Не беше загубил форма.
Някъде далеч зад в него, навътре в залива, се разнесе бръмчене на хеликоптер. Игнорира го. Заключи румпела, плъзна торбата с амуниции на рамото, сграбчи ръчната картечница и автоматичната карабина и скочи върху кабината в предната част на яхтата му, оттам на палубата и зареди картечницата. Яхтата се плъзна през вълните и се вмъкна в кръга от светлината на двете големи лампи на пристана.
Вратата се отвори и на прага й застана Костело.
Изглеждаше като самия Янки Дудъл: бели панталони, син блейзър, шалче от алена коприна вързано около шията му.
— Брей, брей, брей — възкликнах аз. — Я виж кой ни е дошъл на гости. Самият Капитан Америка.
В този момент бяха готов да се изправя и срещу цялата руска армия.
— Ти май никога не се предаваш, нали, Килмър? — изрече той с интелигентния си адвокатски глас.
— Между другото, трябва да ти кажа, че балонът ти всеки момент ще се спука — казах аз.
— Говориш страшно много за човек, който може да е само на шейсет секунди от погребението си — отвърна той. — Забележи, че казах „може“. Аз съм единствената преграда между теб и куршума на Нанс.
Пропуснах заплахата му покрай ушите си.
— Ти наистина си загубил разума си, Костело. Първо убийство, сега пък отвличане. Сбъркал съм в преценката си за теб. Мислех те за далеч по-умен от останалите нещастници около теб, а то се оказа, че само си се обличал по-добре от тях.
Доу се беше вкопчила за ръката ми като удавничка.
— Защо не я пуснете? — предложих аз. — В края на краищата, това е работа между нас, мъжете.
— Нямам нищо общо с тази работа — отвърна той. — Последните четири час бях в морето. Ръцете ми са чисти.
— Направо нямам търпение да видя изражението върху лицата на съдебните заседатели когато им изтърсиш тоя бисер.
Той придърпа стол и седна пред нас.
— Мониторът е изключен — каза той. — Можем да си говорим направо. Първото което е, вие двамата с Нанс си имате зъб още от няколко години. Аз не отговарям за неговите действия. А и съдейки от външния му вид, ти можеш да получиш присъда за проявена полицейска жестокост, между другото.
— А тази дама до мен каква ще й бъде вината? Може би ще я изкараш, че ме е държала за ръката, докато съм го извършвал ли?
— Признавам, че довеждането на двама ви тук е било крупна грешка от страна на някого, но мисля, че проблемът може да се уреди.
— Добре. Радвам се, че и ти мислиш така — казах аз. — Само ни уреди превоз да града и ще те освободим от компанията си.
— Няма начин.
— Ти се плъзгаш по един много тънък лед, Костело. Какво говоря, под краката ти изобщо няма лед. Може и да не бъдеш обвинен в отвличане, но със сигурност ще ти лепнат присъда за съучастничество. Задържането ни против нашата воля се наказва по същия закон, както и отвличането.
— Просто се опитвам да изработя някакво споразумение тук — каза той, разперяйки ръце с усмивка, така че всички да останат доволни.
— Няма как да стане.
— Ти си само един блъф, Килмър. Не разполагаш абсолютно с никакво доказателство в момента и го знаеш.
— Нахлузил съм примката на врата на Дънлийви за убийство — казах аз. — Притиснал съм до стената Сийборн и банката му. Няма да мине и ден, и двамата ще пеят като Павароти.
— Никога не съм имал нищо общо нито с единия, нито с другия — отвърна Костело. — Най-много да съм им казал „здрасти“ един-два пъти.
— Аха, ето каква била работата. Значи обсъждаме начина как да се спаси задника на Костело, ако съм те разбрал правилно. Добре, ето ми условията. Даваш ни нанс за убийство и отвличане, Коен и счетоводните му книги за нарушаване закона за РИКО, Чевос за контрабанда на наркотици и съучастничество в убийство, и веднага ставаш свидетел със специален облагодетелстван статут за Федитата. Гарантирам ти, че ще те измъкна най-много с присъда от пет до десет години.
— Мечтай си — изсмя се той. Това беше последният му смях.
Хеликоптерът наближаваше.
Бър-бър-бър-бър…
„Господи, също като едно време“, помисли си той.
Стражите чуха лодката едва в последния момент, когато се блъсна в пристана.
— Какво беше това, по дяволите? — възкликна единият. И двамата се обърнаха.
Червеното петънце на лазерния прицел кацна върху сърцето на първия. Той още стискаше пушката под мишница.
Бжжжжжжжжт.
Улученият политна като стъпкан от слон. Другият трескаво задрапа на място. Той нямаше време да извика; направи опит да се втурне към храстите. Стик изстреля откос към пешеходната алея, на двайсет метра пред себе си. Дузина куршуми излетяха от дулото на картечницата и разкъсаха краката на бягащия мъж. Той политна и рухна по лице. Вторият откос го довърши.
Стик скочи на брега и побягна към къщата. С два изстрела помете двете мощни лампи докато бягаше. Хеликоптерът приближаваше, но Стик вече не се вълнуваше от нищо. Не му трябваше помощ от въздуха за тая фасулска работа. Абсолютно фасулска работа.
Скочи зад едно дърво, на около двайсетина ярда от вратата до главната стая, смъкна от рамото М-16 и за последен път провери кухнята и всекидневната. Брониката се бе привел над един голям тиган, и опитваше някаква голяма лъжица. Другите двама стояха до него.
Петимата бяха още във всекидневната, и се хилеха. Жени нямаше, слава богу.
Насочи пред себе си автоматичната карабина и изстреля граната право в центъра на голямата стая.
Нещата се развиха със светкавична бързина.
— Откъм залива идва хеликоптер, лети много ниско — изрече току-що влезлият в стаята Чевос.
— Сигурно някой бизнесмен се прибира у дома за вечеря — каза Костело.
Виждах спалнята през отворената врата. Нанс седеше върху гумен дюшек пълен с вода, и притискаше към главата си торбичка с лед. Зад тях се намираше една голяма стая с висок таван и половин дузина горили, а зад тях беше кухнята. Брониката готвеше нещо. Просто една непринудена приятелско събиране. Гарнизон с преспиване за момчетата.
Внезапно всекидневната избухна в оранжев пламък. Грохотът от експлозията последва миг по-късно и превърна стаята на парчета.
