— Предупредих те за прилива, Невестулке. Само продължавай да вървиш. Справяш се добре, но само не спирай. Спреш ли и веднага ще се нахвърлят върху теб.
Мърфи направи още една крачка и водата се завихри около коленете му. Започна да му се повдига от страх. Затича, загуби равновесие, и се стовари с лице в студената солена вода. Замята се като луд, опитвайки се да коленичи, но с ръце зад гърба си това не му се удаваше много лесно. Погълна солена вода, после изправи глава, разкашля се и бясно задъха.
— Къде си? — изпищя отчаяно той, след най-накрая успя да се изправи.
Дочу как двигателят на яхтата заработи, и в следващия миг проумя, че тя се отдалечаваше от него!
— Хей! — запищя той. — Х-е-е-й!
Шумът от двигателя заглъхваше все повече и повече. Плясъците на акулите идваха все по-близо. Водата вече се бе издигнала почти до кръста му.
Последният човешки глас, достигнал до ушите на Мърфи, беше този на Стик далече в черната нощ. Оня луд пее, изплака Мърфи на глас.
„Нагоре по ленивата река, кречеталото на воденица стара…“
75. ПРОЩАЛЕН РЕЙД
Изтече мъчително един час. Сякаш минаха четири или пет. Първоначално телевизионната камера ни убиваше всякакво желание за разговор. Разсъдих, че стаята се подслушваше. След като се възстанових до известна степен, реших да направя един опит.
— Ще бъдете ли така добри да ни донесете по чаша вода? — казах, застанал точно през обектива.
Резултатът беше нулев, така че изритах вратата. Правано Сладура откликна на призива ми. Още носеше белезите от битката в Склада: синина около дясното си око и четириинчов оток върху челюстта си. Той ме изгледа злобно когато му повторих молбата си и ми затръшна вратата под носа, но след минута две едно младо хлапе с презрамки, колан и празен кобур под мишницата ни донесе по чаша вода. След това ни оставиха сами.
— Какво мислиш, че ще направят с нас? — запита Доу.
— Не знам — отвърнах й честно аз.
През останалото време двамата с Доу разговаряхме спокойно, но твърдо. Обясних й кой е бил Талиани, макар че тя вече имаше някаква смътна предварителна представа. Казах й как е бил убит Тони Лукатис по време на прекарване на кокаинова пратка, което тя не знаеше, макар че информацията не пролича да я разтърси особено.
— Значи ти си знаел за Тони? — запита тя. — Това приключи толкова отдавна. Бедният Тони. Толкова много искаше да се отличи, да бъде нещо повече… — Тя се опита да обясни натрапчивото видение на Тони, но нищо не се получи.
— Разбирам го — казах аз, — макар и да не е избрал най-подходящия начин.
— Беше ли замесен с тия хора?
Поклатих глава.
— Не мисля — отвърнах аз, но не се задълбочих повече. Все още не знаех с кого в действителност е бил свързан.
— Предполагам, че всичко е било заради мен — изрече тя и заплака. — Аз съм причината за всичко това.
— Не, това не е вярно — възразих аз. — Ти също си била просто една пешка в играта, също като повечето от нас.
— Между нас всичко беше свършило още преди да се задълбочи — продължи Доу, пречиствайки паметта на Лукатис. — А той не можеше да го възприеме. Непрекъснато ми звънеше, изпращаше ми картички, оставяше малки подаръци за мен. И тогава един ден го срещнах и той ми каза, че нещата щели да се променят. Казваше му своя голям удар. Нямах и представа какво се кани да направи… — Тя не довърши изречението. Срещаше големи трудности с довършването на изреченията.
И тогава й разказах за Сам Дънлийви. Раменете й се тресяха докато разгръщах историята. Сълзи замъглиха очите й. Шокът от истината изкриви лицето й, подобно на безмилостната ръка на времето. Прегърнах я и я притиснах плътно към себе си, и я оставих да си изплаче всичката мъка.
И в този момент долових бумтенето на тежки двигатели отвън. Последваха ги силни крясъци на радост и смях; в съседната стая влязоха множество хора. Няколко минути по-късно смехът в прерасна в неясна кавга, макар и да не можех да разбера за какво точно става въпрос. После вратата се отвори.
Светлините на крайбрежния комплекс Тъндър Поинт блещукаха като звездици в залива на половин миля разстояние. Стик се сви долу в кокпита на яхтата, с придърпана ниско над очите шапка, така че вятърът да не я издуха. Откъм югоизток духаше силен вятър и платната бяха издути, и плющяха над него в мрака. Беше ги изпънал максимално и лодката газеше дълбоко във водата. Вълните се сгромолясваха покрай хълбока му.
Последните десет минути не бе отделял погледа си от яхтата на Костело докато тя навлизаше в прохода към комплекса. А сега вече приближаваше пристана.
Той нагласи румпела, заключи го, пресегна се под седалката и измъкна един непромокаем сак. Първо измъкна револвера си 357 калибър и провери барабана. Беше зареден със специални патрони с контролиран при избухване заряд. После 180, неговата малка любимка. Провери заглушителя и пъхна барабана със сто и осемдесет патрона в магазина, като мислено пресметна с каква огнева мощ разполагаше. Включи лазерния прицел и проследи как играе малката червена точица върху опънатите платна. После дойде редът и на М-16, старата дружка, с пълен пълнител тридесет патрона. Измъкна четиридесет милиметрова граната от чантата и я нагласи в гранатомета под дулото. Накрая взе и торбата с амуниции, която съдържаше два барабана за ръчната картечница 180, шест пълнителя за М-16, шест гранати и пет барабана за бърза смяна за магнума.
Не беше лошо. Седем гранати и 786 патрона.
Мислено пресметна врага: Костело, Брониката, Чевос, и още двама стрелци върху яхтата. Нанс, Правано Сладура, и най-малко още четири отрепки, които навярно се намираха в къщата на брега, и двамата пазачи с рязани пушки на пристана.
Тринадесет. Около шестдесет куршума на човек плюс гранатите. Фасулска работа. Беше се изправял и пред далеч по-безнадеждни ситуации.
Нагласи нощния прицел на М-16 и провери палубата на яхтата. Ето ги: Костело, Чевос, Брониката, Морено, всички едри клечки без Нанс и Правано, който трябваше да е някъде вътре, и Коен, който вероятно си беше у дома в леглото.
Чудесно. Не можеше и да се желае по-добър синхрон. Просто едно голямо и щастливо семейство.
Добре че Коен го нямаше сред тях. Коен принадлежеше на Джейк. А останалите бяха негови. Той започна да трие лицето си с черна смазка за обувки.
При следващото прозвъняване Дъч вдигна слушалката. Беше Луис Каубоя. Обаждаше се от полицейския хеликоптер.
— Забелязахме ги, Дъч. Лодката на Костело току-що акостира на частния пристан на гърба на комплекса в Тъндър Поинт.
— Сигурен ли си, че това е той?
— Освен ако яхтата му няма двойник. Ама никъде не съм виждал друга като нея.
— Колко далеч си от тях?
— Може би на половин миля.
— Можеш ли да се спуснеш достатъчно ниско, за да провериш за това шибано светлокафяво Елдорадо на паркинга без обрулят ташаците ти?
— Ще трябва да включим прожектора.
— Добре, но внимавай. Веднага потегляме натам. Писна ми да си търкам гащите по стола.
— До скоро — каза Луис.
Стик сви платната и тихо плъзна яхтата покрай пристана. Двамата стражи се бяха облегнали на акостиралата яхта и разговаряха.
