— Направо си хабим напразно парите и времето, когато можехме да пипнем за въшкарника и да го довлечем тук.
— Дъч каза да не вдигаме шум.
— Да, каза ми вече. Сега как ще го оправим? Ще го цапнем по тиквата или какво?
Стик измъкна чифт белезници за палци.
— Когато излезе отвън, блъскаш се в него и го бутваш към мен. Аз го сграбчвам отзад, извивам му ръцете отзад, и му шибвам белезниците за палците, и после го хвърлям в колата.
— Моята е зад ъгъла.
— Ще се срещнем в Склада.
— Добре, но пак ти казвам, че само му се церемоним толкова на тоя кучи син.
Зачакаха. След пет минути вратата се отвори и оранжевокосата пънкарка и Мърфи излязоха заедно. Беше се обвил около нея подобно на мече около телеграфен стълб. Сапата се блъсна в тях и момичето отстъпи назад, Стик сграбчи двете му ръце и ги изви отзад, после ги усука навътре. Мърфи се развика и се дръпна напред, и в този момент Стик щракна дребните белезници върху палците му, завъртя го напред, като го набута на задната седалка на колата. Момичето видя зарешетените прозорци на автомобила.
— Проклети да сте, мръсни долни скапани ченгета…
Стик размаха двайсетарката под носа й. Тя я изтръгна от ръката му и я натъпка в деколтето си.
— По-добре отколкото да атакуваме кръчмата, нали? — каза Сапата докато Стик си нахлупи шапката и скочи в колата.
— Такъв е той — проследи го с поглед Сапата, отправяйки се към таратайката си. — Пращи от енергия.
— Какво искаш да кажеш, че сте отвлекли Мърфи Невестулката ли? — изрева Дъч след като Сапата приключи с разказа си.
— Той ми каза, че ти си искал да измъкнем Невестулката от оная кръчма и да го докараме в СКлада при теб. Това и направихме. Трябваше вече да е тук, имаше преднина от две минути.
— Може би са преместили Международния ден на лъжата да е днес — предположи Акулата Ланг.
— Запази си мъдрите си мисли за себе си, Ланг — изгрухтя Дъч. — Нещата са достатъчно объркани, за да ни демонстрираш находките на Милтън Берл. Това, което искам да зная, е къде, по дяволите, са Стик и Мърфи?
— Може би не е зле да обявя за издирване колата на Парвър — предложи Чарли Едноухия.
— Защо не арестуваме всички в града? — изказа най-умната идея Калахън. — Ще ги натъпчем на стадиона и после ще ги пускаме един по един.
— Какво ви става на всички, да не ви е изпила жегата ума? — изплака Дъч, заравяйки лице в шепите си. — Знаех си, трябваше да си налягам парцалите в армията, ама на, имала глава да пати.
74. КОЛЕДНАТА РЕКА
Двигателят с мощност тридесет коня ръмжеше вибриращо зад него; Стик изведе лодката от устието на Саут Ривър и я насочи залива. Беше на две мили от Бъканиър Поинт. Пет мили зад него се намираше остров Йерихон, където една рекичка, широка не повече от двеста ярда и дълга към четвърт миля, делеше дребния остров на две островчета, Големия Йерихон и Малкия Йерихон. Стик насочи лодката към Йерихон.
Облаци забулваха пълната луна, а нощните птици пееха към тях; изящната яхта се отдалечаваше от брега, платната й плющяха, подпомагани от двигателя. Стик включи нощната лампа над компаса си. Беше 8:45. Още петнайсет минути. Провери картата на прилива. Водата достигаше най-високото си ниво в 9:57. Пясъчното островче щеше да свърши идеална работа.
Мърфи Невестулката се беше свил до стената на кабината, с палци заключени зад гърба му.
— Вече ти казах — изрече арогантно наемният убиец с лице на невестулка. — Не знам абсолютно нищо, за каквото и да било.
— Точно така — отвърна Стик.
— Получавам пристъпи на морска болест; затова и не отидох с яхтата. Не разбираш ли английски?
— Прилошее ли ти, гледай да се наведеш зад борда — каза Стик. — А си повърнал на борда ми, а съм те използвал като парцал за забърсване, след което ще те изхвърля в морето.
— Да ти го начукам — изръмжа Мърфи, но не прозвуча убедително дори и за себе си.
— Мъдро — каза Стик. — Прекланям се пред ума ти.
— Колко пъти трябва да ти повтарям — започна пак Мърфи. — Не знам абсолютно нищичко за нищо, нито за отвличането на някакъв Феди, или пък дамата на Рейнс. Това е новост за мен.
— Къде отива Костело с яхтата си?
— Казах ти вече, че си нямам и представа! Канеха се да излязат някъде да вечерят и да си отдъхнат няколко часа. Писна ни вече на всяка крачка да се блъскаме в разни тъпи вонящи ченгета.
Той леко се раздвижи.
— Къде отиваме? — запита настойчиво Невестулката.
— Нагоре по ленивата река — каза Стик.
— Ти си пълен откачалник, да знаеш. Мозъкът ти има нужда от основен ремонт.
— Приказваш много за човек, дето и носа си не може да почеше — каза Стик.
— Виж, тия неща направо ми убиват палците — оплака се Мърфи. — Не можеш ли поне малко да ги поразхлабиш? Цялата ми ръка вече е изтръпнала.
— Искам да знам къде е Килмър и къде отива Костело. Кажеш ли ми това, веднага обръщаме и момчето си отива да нанка.
— По дяволите, човече, колко пъти още…
— Вече ми го каза — прекъсна го Стик. — Започваш да ми досаждаш. Ако не искаш да ми кажеш, поне си дръж устата затворена или ще си навра обувката в нея.
Продължиха. Единственият звук, който де разнасяше около тях, беше шумът от водата, разрязвана от острия нос на лодката, и понякога плисъкът на вълна о борда. Стик беше включили бордовите светлини, макар че понякога включваше и мощния прожектор да огледа околността. През останалото време следеше компаса и пушеше мълчаливо.
В 9:05 подмина северната точка на Големия Йерихон, завъртя носа на лодката към брега, и тръгна на юг, следвайки очертанията на брега. Минута или две по-късно луната надзърна иззад облаците и в сивото й сияние зърна устието на Коледната река. Той сви в него, угаси двигателя, и отново включи прожектора. Раздвижи го наоколо. Мърфи се сепна и се втренчи над фалшборда. Едра чапла изпляска някъде наблизо с криле и шумно отлетя. Разтревожен от неочаквания и стряскащ звук, Мърфи отново се сгуши долу.
И в този момент за пръв път дочу шума.
Внезапен вихър във водата близо до борда на лодката.
— Какво беше това? — запита той, като се изправи отново. — Хей, ето го пак. Не го ли чу?
Стик мълчеше.
Звуците продължаваха. Скоро зад борда закипя. Нещо силно плясна във водата и се блъсна в корпуса.
— Не го ли чуваш? — изграчи дрезгаво Мърфи, загледан с ококорени очи в кръга на прожектора. Стик продължаваше да мълчи.
Беше се отбил в един денонощен супермаркет по пътя към навеса за лодките и бе купил голяма телешка плешка. Беше я киснал в кофа с топла вода до краката си. Сега я измъкна, положи я върху задната преграда и с един ръждив мачет я насече на няколко места. Кръвта потече от от разсечените места и бавно започна да се стича върху дъските.
Нещо шумно плясна във водата зад кърмата, после пак, още по-силно, точно под носа. Червейчетата на страха се размърдаха в стомаха на Мърфи. Той трескаво се заоглежда при всеки нов плясък във водата, но не можеше да види нищо освен разпенената повърхност на реката.
И в този момент му се стори, че зърна сив триъгълен плавник на не повече от десет фута от него.
— Какво беше това? — трескаво запита той.
Червеят прерасна в змия. Тя запълзя през гърдите му и заседна в гърлото му. Устата му мигновено пресъхна.