продължение на десет минути претърсва морето с надеждата да зърне трупа на жертвата си, но накрая се предаде.
Беше се отдалечил някъде на миля, когато горивото на траулера избухна в кипящо кълбо от пламък затъмнил за миг изгряващото слънце.
Не откъсна погледа си от димящия корпус, който се смаляваше все повече и повече, докато накрая изчезна зад хоризонта.
1. АСО, ДВОЙКА, ТРОЙКА
Да се завърнеш в Дюнтаун беше по-лошо, отколкото да отидеш във Виетнам. Не знаех какво ме очакваше в ’Нам, но много добре знаех какво ми готви Дюнтаун.
Докато самолетът извършваше последния си заход за кацане, ме връхлетяха спомени. Спомени, които ме завличаха към място, което се бях опитвал да изтръгна от паметта си в продължение на много години, и към едно време, което според разума ми беше последното зелено лято на живота ми. След него всичко беше обагрено с цветовете на есента, преходни краски. Умиращи цветове.
Цветовете на ’Нам.
Кафяви, мътни реки. Тъмнозелени пластмасови чували за мъртъвци. Черна пепел на местата, където някога бяха расли дървета и селища. Сиви лица с бели очи в очакване да прекарат ципа над тях, за да бъдат изпратени обратно в Цивилизацията и положени в кафеникавата пръст.
Такива бяха оттенъците обагрили живота ми след онова лято. 1963 година.
Много отдавна.
Повече от двадесет години се бях мъчил да излича белезите от онези няколко месеца. А сега изведнъж тя ме връхлиташе като запратен кинжал, също и имената и лицата на хора от онова време. Шефа. Титан. Уоли Бътс и Винс Дуули. Теди.
Доу.
Времето бе посегнало на блестящото някога острие, бе притъпило острите му ръбове, но това само бе изострило още повече онази пулсираща и непресъхваща болка. Доу Финдли беше последната фантазия, която си бях оставил. Бях прогонил повечето от предишните си мечти, но тази си я бях запазил, като я бях бранил, подхранвал, търсейки подслон в нея, и още не бях готов да я предам на действителността.
Дребният самолет се гмурна ниско над мочурищата в проливния дъжд. Втренчих се надолу през овалния илюминатор, заливан от дъждовните струи, в търсене на нещо, което да ме ориентира във времето и пространството. Сигурно очаквах да видя онзи хангар с едно единствено помещение, с кафе-машината си и половин дузина столове, което на шега наричаха чакалнята. Времето си играе лоши шеги с хората. За всеки човек то сякаш е някаква застинала рамка. Хората не остаряват; боята по къщите не се олющва или избледнява; дърветата си остават едни и същи. Дори и тревата не пораства.
Онова, което наистина очаквах да зърна през илюминатора, беше миналото. Това, което видях, беше един нисък терминал от стъкло и хромирана стомана, пулсиращи светлини осветяващи пистите, други самолети рулиращи на позиции за излитане. Летището беше по-оживено отколкото Лас Вегас събота вечер. Двайсет години са доста голям залък действителност за преглъщане на един път, но нямаше кой да ми го спести.
Докато трополях надолу по стълбичката на самолета и после през рампата под дъжда си спомних нещо, което баща ми обичаше да повтаря:
— Лесната победа не струва пукната пара.
Е, в действителност майка ми го казваше. Баща ми загинал по време на бойна акция в Пасифика три месеца преди да се родя. Географията никога не бе успяла да ми стане любим предмет, но докато тръгна на училище, аз вече знаех всичко, което можеше да се научи за остров Гуадалканал. Знаех географските му координати, очертанията му; знаех, че беше дълъг едва сто мили и тридесет широк и че това е била нашата първа офанзивна цел в Пасифика. Знаех също така, че на 20 август, 1942 година, в 22 часа и 15 минути или в десет и петнайсет вечерта, капитан Дж. Л. Килмър, Първа морска дивизия престава да бъде мой баща и се превръща в легендата на майка ми. Израснах с неговите Пурпурно сърце и Военноморски кръст рамка до портрета му на бюрото ми, за да не го забравя никога. Гуадалканал завинаги щеше да си остане едно грозно, нищо и никакво късче недвижимо имущество по средата на нищото, заради което едва ли си струваше да умира човек. По-късно аз самият щях да науча от първа ръка как се умира по този начин. Така или иначе, неговият среден десантен кораб бил прострелян и избухнал под него. Той дори не успял да си намокри краката.
Но аз знаех всичко за баща ми, това, в което е вярвал, и мястото, където е загинал. Майка ми се беше погрижила за това. Уроците, които ми преподаваше, докато израствах, винаги започваха по един и същ начин:
— Баща ти казваше…
И после се отплесваше в съвсем друга посока.
Трябва да съм бил някъде на шестнайсет или седемнайсет години, когато съобразих, че за да успее баща ми да предаде на майка ми всички тези поучения, с които тя ме тъпчеше през всичките ми години, когато се оформях като човек, той би трябвало да е говорил безспир двадесет и четири часа на денонощие в продължение на двете им години семеен живот. Образът на баща ми беше творение на майка ми, но въпреки това беше убедителен. Когато започнах да се погаждам с нея, съобразих, че татко на двадесет и двегодишна възраст е бил по-мъдър от Омир, Сократ, Нютон и Бен Франклин, взети заедно. Може да се стори смешно, но сигурно още съм убеден в това.
— Баща ти казваше, че лесната победа не струва пукната пара.
Трябваше да се вслушам в това предупреждение докато тичах под дъжда, но други неща ми бяха на ума. Влезе ми в едното ухо и излезе от другото, без да остави нищичко помежду им.
И когато прекрачих прага на дюнтаунския терминал действителността ме върна към себе си с плесник. Терминалът беше дълъг колкото един градски квартал, с подвижен тротоар, денонощна закусвалня, изискан ресторант европейски тип, и два бара.
Докато успея да стигна до другия край да си взема чантите, видях един първокласен джебчия от Албукърк на име Дан Делейни Бройката, две курви от Сан Диего, чиито имена не можех да си спомня, и един мошеник от Детройт на име Еди Фуереко Испанеца, който подхвърляше монета пред една ливада в летен костюм и хавайска риза.
Обединяваше ги едно — те всички работеха. Това ми беше достатъчно.
Госпожата от авиобюрото ми подаде плик с ключове за автомобил, регистрационна картон, потвърдена резервация за хотел Понс и една карта на града с очертан маршрут как да се добера до хотела. Имаше и телефонно съобщение, което бе пристигнало само преди двадесет минути.
— Спешно. Чакам те на входа за линейките, градска болница. Колкото можеш по-скоро.
Съобщението беше подадено от лейтенант Моорхед от местната полиция. И това ми напомни за какво бях дошъл тук, което определено не беше, за да хленча над отминалата си младост. Причината за пристигането ми беше един мъж на име Франко Талиани, гангстер, който ръководеше една банда на име Синсинатската Триада. Цели пет години бях дишал във врата му; цели пет години бях слушал гласа му от магнитофонната лента, бях го наблюдавал с бинокъл, бях го заснемал с телеобектив. Цели пет години се бях мъчил да изправя Талиани и бандата му пред съда. Бях опитал всичко.
Напразно.
През всичките тия пет години нито веднъж не се бях приближил достатъчно близо до него да си кимнем за добър ден. Беше наистина много смущаващо, цели пет години и никакъв резултат.
И тогава бе изчезнал. Заедно с цялата си банда. Ей-тъй. Номерът на годината. А сега, девет месеца по- късно, се бе пръкнал пак. И то в Дюнтаун, последното място на земята, където бих очаквал да го открия. Страшно съм ти задължен, Франко.
Този път обаче щях да пипам здраво. Този път резултатът щеше да се различава от досегашния.
Направих импас на хотела и подкарах направо към градската болница. Лейтенантът ме чакаше на входа, една грамада извисяваща се над мен.
— Аз съм Моорхед — каза ми той докато ръката ми изчезваше в неговата. — Казвай ми Дъч.
Пет минути по-късно за пръв път се изправих лице в лице с Франко Талиани. Лежеше в хладилния шкаф
