удоволствие. На нея също така се намираше и забележителността на града, универсалният магазин на Блейн, който се разпростираше върху площта на цял квартал. На времето хората от Дюнтаун се снабдяваха от магазина с всичко, от бебешките пеленки до погребалните костюми.
Нищо не бе останало от всичко онова. Бъки и Блейн бяха изчезнали безследно, а в двата кинотеатъра се въртяха денонощно порнофилми. Неоновият блясък бе залял сърцето на града подобно на отровен облак. Курвите предлагаха телата си изпод брезентови навеси, където се пазеха от дъжда, сутеньори примамваха туристи и бездействащи в момента любители на конните надбягвания в заведения с пълен стриптийз. Рекламите за всевъзможни видове разсъбличания гъмжаха навсякъде. Непрекъснатият вой и гръмогласният ритъм на дискомузиката представляваха музикалната тема на улицата.
Бях посещавал подобни места, такива като холивудския квартал на порноиндустрията и съответния район в Бостън. Сценарият навсякъде беше един и същ. Човек не можеше да си поръча питие в който и да било бар по улицата без надвиснал над главата му афиш с гол задник или без сервитьорката да ти се предложи или пък сервитьора, в зависимост от предпочитанията на човека.
Господи, какво се е случило тук, помислих си аз. Как са могли Шефът и Титан да го проспят, да допуснат градът да бъде сполетян от тази чума, градът, над който те на времето бяха треперали като над младоженка?
Неоновият облак държеше следващите шест квартала в юмрука си.
И изведнъж, сякаш някаква невидима стена построена от средновековен архитект точно по средата на града, закри отровния неонов блясък и Дюнтаун в миг възвърна старата си елегантност. Сякаш времето бе пробягало на пръсти през тази част на града и с притиснат показалец до устните. Резиденции и двестагодишни градски къщи се гушеха в прегръдките на вековни дървета. Тази част на града си бе възвърнала революционното величие със спартанска и усърдна точност2.
По ъглите примигваха газови лампи, улиците бяха основно осветявани от светлината на прозорците, на всеки три или четири квартала имаше площади изпъстрени с цветя, оазиси с фонтани, придаващи на града чувство за симетрия и красота.
Реакцията ми беше мигновена и проста.
Градът беше просмукан от шизофрения.
3. ДУУМСТАУН3
Дъч ме чакаше под козирката пред Понс, мястото, където местните политици утоляваха жаждата си, голям, стар, скърцащ хотел, обсипан от саксии със цветя, едно от малкото неща в Дюнтаун които времето бе пожалило. Ръцете му бяха потънали дълбоко в джобовете на безличния му издут като кюнец костюм, а в ъгъла на устата му стърчеше забучен Камъл. Дори и да изпитваше някаква загриженост към окръжаващия го свят, трудно можеше да се забележи от пръв поглед. Паркирах зад една голяма черна лимузина, подхвърлих ключовете на дежурния по паркинг, пъхнах в джоба на пиколото пет долара да отнесе багажа ми в стаята, и захвърлих куфарчето си на задната седалка на Дъч.
Още бях като замаян от гледките и звуците на Дюнтаун.
— Окей, да тръгваме — каза той, вмъквайки се в тъмната обградена с палми улица.
До този момент не ми беше дал нещо, за което не съм го молил, отношението му беше сговорчиво, но предпазливо. И въпреки че умът ми беше основно зает с ликвидирането на Талиани-Търнър, в момента повече се чудех какво ли се беше случило на пейзажа.
След един-два квартала мълчание го запитах:
— Какво, по дяволите, е станало с Дюнтаун?
Той ме изгледа със странно изражение на лицето, и после, сякаш отговаряйки на някакъв свой въпрос, изрече:
— О, да, все забравям, че едно време си живял тук.
— Не тук — казах аз. — Не и в този град. Така или иначе, не съм живял тук. Аз бях, аа … как го казваха, гост през лятото.
— И кога беше това, я дай пак?
Опитвах се да бъда предпазлив, не беше необходимо да му излагам преживелиците си от онова време. Не го познавах чак дотолкова, че да почна да си разголвам белезите пред него.
— Преди двайсет години, само за два месеца. Едва ли си струва да си го спомням — отговорих с нехаен глас.
— Тогава си бил още дете.
— Да, студент от горния курс. — Стараех се да бъда учтив, без да лъжа излишно или да го държа на прекалено голяма дистанция.
— Теди Финдли беше най-добрият ми приятел — добавих аз след секунда-две.
— О — каза той. — Тогава си наясно какво става тук.
— Не, прекъснах връзките си със семейството — изрекох аз.
— Знаеш ли, че младият Финдли е умрял?
— Имаш предвид Теди ли?
— Да.
— Да — казах аз. — Тъкмо след смъртта му вече се откъснах оттук.
— Е, след това построиха хиподрума, това стана. Градът се прекърши. Преди двадесет години тук да е имало, да кажем, седемдесет и пет, сто хиляди жители?
— Там някъде.
— Сега са вероятно триста, и поне половината от тях газят лука всеки ден. Изобщо, тука стана един страхотен хиподрум, красота. Също като Саратога. Много изискан хиподрум, нали? Направо да ти вземе акъла.
— Къде се намира?
— Зад нас, от другата страна на реката. Сега обаче е тъмно, не става за разглеждане.
— Окей, значи си имате изискан хиподрум, и какво от това?
— Мисля, че мангизлиите в града очакваха да се получи нещо с класата на Аскът4. Всеки е застанал прав, пие си чая, и си размахва изискано кутретата. За жалост хиподрумът се наводни с маниаци, дето не могат и седмица да изкарат, без да заложат на конни състезания, от всякакъв сорт, чешит, и размер, като почти половината от тях смъркат чай; те не го пият.
— Значи за това са пременили така Фронт Стрийт?
— Голяма част от тая пасмина трамбова улицата когато няма конни състезания. Но Фронт Стрийт ще ти изскочи от акъла още на мига, в който зърнеш какво направиха с останалата част от града. Превърнаха я в едно малко Майами.
— Те ли? Кои са те?
— Лудите, дето грабнаха баницата. Виж, Финдли е вече много стар. По-голямата част от старото величие е мъртва. Прехвърлиха властта на наследниците си. Пазителите на кралството, нали така беше? Да, ама не. Откачалки, почти всички от тях са откачалки, с изключение може би на един или двама.
— Сигурно познавам някои от тях — казах аз.
— Сигурно. Но работата не беше само в тях, работата беше там, че всеки един от тях имаше по парче земя, което може да продаде. Градът гъмжи от кооперации. Многоетажни сгради. Три големи хотела на брега, и строят още един. Истинска гледка от недвижимо имущество. Два крайбрежни булеварда огромни като тези в Дел Мар. Почакай обаче да видиш Дуумстаун на видело.
Това беше първият път, когато го бе нарекъл Дуумстаун, но едва ли щеше да е за последен.
— Още се чудя как са допуснали да се случи това Финдли и останалите големи клечки — казах аз.
— Не можаха да направят нищо — изръмжа Дъч. — Изпукаха или пък одъртяха.
Някакъв остър ръб се бе промъкнал в гласа му, прилив на гняв примесен с презрение. Той самият изглежда го усети, защото продължи да кормува мълчаливо докато се успокои.
Опитах се да запълня тишината.
— Баща ми обичаше да казва, че можеш да наследиш кръвта, но не и изправения гръбнак.
