— Добре. Значи казваш на момчетата си да забравят ония дивотии с изисканите колежанчета — изрекох аз, все още правейки се на ядосан. — Това не е седмица на увеселението в старото общежитие и аз не съм тук, за да правя впечатление на когото и да било. Ако тия момчета са толкова корави, колкото ги изкарваш, няма да е зле да ми гласуваш доверие пред тях.
Добре, Килмър, много добре. Дръж се твърдо, но без да го удряш в носа. Останалото ще го понесе.
Дъч се разсмя.
— Ама си чувствителен — изрече задъхано той и ме въведе в зданието.
Минахме през входната врата в нещо което изглеждаше като вход към затворническо отделение: малка кутийкообразна стая, врата с камбанка от едната страна, и огледало на стената до нея. Стъкло прозрачно само от едната страна. Дъч натисна звънеца. Секунда по-късно вратата се отвори с леко жужене. Чернокож полицай в униформа седеше в едно затъмнено помещение и наблюдаваше входа. На стената до него беше подпрян автомат Узи. Кимнах и получих един празен поглед в отговор.
— Сякаш се готвите за нашествие — отбелязах аз.
— Това се нарича сигурност. Никой не може да влезе тук без да го пуснем. Това се отнася за всички, включително и за шефа на полицията, кмета на града и президента на Съединените щати.
— Хубаво оръжие — кимнах аз към Узито.
— Поощрихме използването му. Бандата ми си знае занаята — изрече Дъч, и после добави, сякаш след размисъл — измежду другото.
Вътре предната част на помещението беше разпределена в половин дузина малки кабинетчета. Зад тях, в центъра на сградата, се намираше някаква сложна компютърна система и телефонна централа. Зад тях пък имаше нещо което наподобяваше голяма зала за съвещания, обградена от тебеширени дъски и табла от корк. На предната стена на залата беше монтирана шест-футова телевизионна стена, а пред нея бяха разпръснати двадесетина старомодни подвижни столове, от типа с прикрепени подложки за писане, подобни на онези, които имахме в училище, когато бях дете, и които сегашните деца също ползваха, доколкото знаех.
Голямата зала в дъното разнежено наричаха Детската градина.
Дъното на стария супермаркет се запълваше от две стаи. Едната представляваше клетка за задържане под стража, достатъчно голяма, за да побере целия боен състав използван в деня на десанта в Нормандия, а другата беше скрита зад врата с простичкия надпис ВИДЕООПЕРАЦИИ. Изброих трима дежурни униформени ченгета, включително и мъжа на вратата и една чернокожа жена, операторката на телефонната централа.
Обстановката наистина беше стилна: това беше щабът на Моорхед.
— Хората в униформа част от екипа ли ти са или дават само дежурства?
— Изпитателен срок. Ако се научат да се справят с ежедневните проблеми, тогава може да имат шанс да се влеят в бандата. Пък и не е трудно да разберем дали могат да си държат устата затворена.
Реших да направя един последен опит да разреша най-наболелия ми проблем.
— А сега, преди останалите ти момчета да се появят — казах аз, — можем ли да решим тоя проблем с федералните агенти?
— Уреден е. Нямаме никакви проблеми — изрече той с възможно най-небрежния си тон.
— Прекрасно — изрекох аз, влагайки малко повече от необходимата доза киселина. Реших да му дам възможност да изпусне малко пара.
— Добре — изръмжа той. — Ще ти го обясня по най-простия начин. Отпървом се опитахме да работим с IRS, но да си имаш работа с Прокажените е все едно да си даваш часовника назаем на Джеси Джеймс. Те или са някакви млади пуяци, току-що изскочили от колеж и убедени, че могат да се научат да бият системата и да червясат от пари, или просто са нещастници, изритани от всички агенции. И в двата случая работят само за себе си. Все едно да копаеш някоя шибана леха.
— Не споря — казах аз.
— Банда pfutzluckers! — изръмжа той.
— Абсолютно съм съгласен с теб — отвърнах аз. — Каквото и да означава това.
— Ако наруша дори и само половината закони, които те са престъпили, отдавна да гния някъде на топло. Доживотна присъда плюс двайсет години допълнително, най-малко.
Сега беше негов ред и аз го оставих да си поизлее гнева.
Той се надвеси над мен забивайки показалец в гърдите си.
— На никой от тях и кракът им няма да стъпи тук, даже да ми размахва заповед от прокурора и да влачи цяла батальон морски пехотинци след себе си! — изрева той. — И Федитата са същите лайна! Единственото, което им е в главите на ония главоци в Уошингтън, е как да си напълнят по-бързо джобовете! Единствената им грижа е всичко да изглежда добре в доклада им за деня и да успеят да раздухат някаква пресконференция от него, това ги е грижа само. Ако си нямаш работа, помоли ги за малко помощ, и после чакай до посиняване на телефона.
— И аз съм си имал същите неприятности с тях — изрекох съчувствено.
— Лайнари и роботи, това са те! — ревеше той. Сега вече и ръцете му влязоха в действие. Размахваше ги като диригент на симфоничен концерт. — Мръсните копелета ни крадат информацията, правят си сделчици дето ни провалят случаи, по които работим от години, нарушават гражданските права, и накрая пръскат нашия задник, не техния, а те се оттеглят като някакви елегантни курви, с шик.
Отново кимнах със съчувствие и разбиране. Налягането на котела му вече спадаше до безопасни граници.
— А момчетата ми накрая им остава само да целунат коня там, откъдето му излиза пръднята, ако ме разбираш какво искам да кажа.
— Разбира се. — Направих пауза. — А ти?
— Какво аз?
— И ти ли се задоволяваш само с това?
Той замря и взе да ме обхожда с поглед, докато най-накрая му проблясна и той се разтърси в гигантски смях.
— Ау, по дяволите, авер — изрече задъхан той, — аз съм от толкова дълго на пазара, че се радвам на всяка възможност, която имам да целуна нещо, пък било то и конски задник.
— Окей, Дъч — произнесох спокойно аз, — нямам никакви намерения да ви подреждам на опашка пред нечий конски задник. Ако тия хора са наводнили града ви, ще ви помогна да го изчистите от тях. Хладилника иска само малко информация в замяна на помощта. Връзките им как действат. Как са се вмъкнали в града? Кого им се е наложило да купят? Как се свързват с юнаците от другите щати? И това, не искам никакви конфликти, окей?
— Ще се постараем да бъдем находчиви — изрече той, още напушен. Все едно да се блъснеш в бетонна стена.
— Добре, по дяволите, щом ще е находчивост, да бъде находчивост — изрекох аз примирено.
— Ти ще се справиш, кадърен си. И твоят задник е вълнясал като нашите.
— Правя каквото мога — произнесох аз, внасяйки унизителна нотка в гласа си.
— Според твоя шеф, справял си се забележително добре — каза той.
— Що се отнася до мен, ако ние успеем да съберем материал достатъчен да заведем дело срещу някого, това може да стане казус за щатски или федерален случай — казах аз. — Моят начин на действие е следният — нагъзваме оня, дето е затънал до гушата, като му даваме и най-добрия обвинител. Направо полудявам, когато ме прецакат.
— Което си е право, право си е — произнесе той. — Кой няма да му падне пердето в такъв случай?
— Що за птица е областния ви прокурор?
— Гълъбица. Казва се Галаванти и е по-зла от тридневен махмурлук.
— Към тях или към нас?
Той се ухили.
— Към всички. Само й занеси някое дело с пропуски в него, и гледай какво става. Ще чуеш думи от които би поруменял и доживотен затворник.
— Добре. Надявам се да си помогнем взаимно.
— Да ти кажа правичката, до преди два месеца не бях чувал изобщо за пасмината ви, докато един ден
