желязна сбирщина с която трябваше да се опозная и да се сближа, колкото може по-добре и по-бързо.
Моорхед се извъртя така, че застана с гръб към залата и започна спокойно да ми представя и останалата част от компанията.
— Точно зад Сапата е седнал Ник Салваторе, един наистина много здрав бабаит. Старецът му бил soldato на някакъв дребен мафиоз в южен Фили, и гръмнал докато се мъчел да монтира бомба към колата на някакъв политик. Вероятно ще чуеш цялата история, ако се навърташ достатъчно често около него, но цялата работа в крайна сметка е, че той страстно ненавижда Outfit. Нарича работата ни жабарство. Познава улицата по-добре и от Сапата. Мисля, че можеш да наречеш Салваторе нашият местен експерт по Ла Коза Ностра. Не познава много хора, но пък за сметка на това знае какво мислят.
Салваторе беше облечен по възможно най-крещящия начин: фланелка с къси ръкави и надпис GREATFUL DEAD върху череп с кръстосани кости, пурпурно яке с цип и дънки. Златна обица надзърташе изпод дългата му черна коса. Беше трудно да се прецени дали си пуска брада или беше загубил нейде бръсначката си.
— Обицата му е венчалната халка на майка му — прошепна Дъч в ухото ми. — Много е чувствителен на тази тема. В кобура под мишницата си носи пушка с рязана цев и усилен с олово приклад.
По мое мнение Сапата и Салваторе печелеха по равно наградата за хора с най-лош вкус за обличане, макар че Дъч даваше предпочитане на Салваторе.
— Сапата просто не знае какво прави — каза Дъч, — докато Салваторе изобщо не дава пет пари. Ако му завържеш очите и го попиташ какво е облечен, няма да може дори да отгатне.
Дъч продължи да ми нахвърля в едри щрихи бандата си.
— А онзи срещу него е Луис Каубоя. — Мъжът, за който ставаше дума, беше висок колкото Дъч, тридесет фунта по-елегантен, с черна превръзка върху лявото си око. Носеше бели дънки и тъмно яке с цип дръпнат до средата; гърдите му почти не бяха окосмени. Омазаната му безцветноруса коса беше захлупена от черна бейзболна шапка със златен делфин върху нея. По тялото на момъка нямаше и грам тлъстина.
— Това е най-якият от бандата. Не говори много, но когато си отвори устата, струва си човек да се вслуша в думите му — продължи Дъч. — Мисли логично. След А следва Б, после В и така нататък. Ако някъде избухнат безредици, Луис е човекът който ти е нужен отпред. Нещо като нашия краен защитник, знаеш. Само му казваш, Луис, искам тая врата да я няма, и след миг вратата наистина я няма, все едно че слон е минал през нея. Предполагам, че ако му кажа за някой слон, че не трябва да го има, и слонът също ще изчезне без следа. Няма страх от нищо, което може да ми дойде на ума.
— Но не са ли всички от тях безстрашни? — полюбопитствах аз.
Дъч се изхили.
— Не съвсем — отвърна той. — Луис просто е… — Той прекъсна, търсейки най-точната дума, после продължи — Той просто е много еднопосочен. В действителност е започнал като хокеист, но никога не е успял да блесне достатъчно, за да стане звезда. Хъсът му е бил прекалено голям, дори и за хокея. Разбираш ли, ако Каубоя реши да вкарва гол, и и вратата е разположена на други край на площадката, той ще тръгне право към нея и който се изпречи на пътя му просто ще бъде прегазен.
— Не ми изглежда на идеалния човек за работа в екип — отбелязах аз.
— Никой не е съвършен — заяви философски Дъч.
Последният мъж в стаята също беше мускулест и с твърд поглед, наближаващ четиридесетте, над шест фута. Имаше вид на човек, който няма време за празни приказки.
— Високият юнак в сако, жилетка и панталон и цвете на ревера си е Панчо Калахън — продължи Дъч. — Той е бивш ветеринарен лекар, с диплома от калифорнийския университет в Лос Анджелиз, и може да ти разкаже за състезателните коне повече, отколкото ония тъпанари от Калумет Фармс. Прекарва повечето от времето си на хиподрума. Не е от словоохотливите, но само да го закачиш на тема коне, и няма отърваване. — Калахън не го свърташе на мястото му. Беше повече от очевидно, че в момента предпочита да бъде навсякъде другаде, само не и тук, което впрочем вероятно се отнасяше и за повечето от останалите.
Общо взето, в стаята се беше събрала най-странната компания от мъже на закона, които някога ми се беше случвало да виждам. А и тия не бяха всичките: нямаше ги Муфалата Хлапака и Акулата Ланг, и разбира се, Стик, който все още беше загадка за мен. Общо осем на брой, или девет, ако броях и Дъч.
— Разкажи ми нещо за Стик — помолих го аз. — Що за птица е той?
Дъч за миг се втренчи в един ъгъл на стаята, като подръпваше мустака си.
— Много поносим — произнесе той накрая. — Дори можеш да го наречеш дружелюбен. Но не допуска много близо до себе си. Чудесно чувство за хумор. Ще ти разкажа една малка история за него. Става въпрос за шапката му. Тя изглежда така, сякаш е била любимата играчка на цяло стадо маймуни. Един ден я оставя в колата си докато се подстригва. Като се връща обаче, не я заварва на мястото й. Не ме питай на кого може да му е потрябвала тая мекица, но е факт. След около седмица Стик курсира по крайбрежната улица следобед и зърва юнака, откраднал шапката му, да се разхожда по булеварда с нея.
Стик спира колата, измъква се и тръгва пеша подир юнака. Юнакът пък влиза в един магазин за музикални плочи. В тоя момент Стик си спомня, че си е забравил ютията в жабката на колата. Какво да прави? Влиза в първия железарски магазин, изпречил се пред погледа му, и купува гаечен ключ Стилсън пети номер, и когато когато дребното педалче излиза от магазина, Стик се залепва зад гърба му, блъска го в първата странична уличка и изкарва ангелите на малкия дрисльо. Нещастникът така и не го видял, нито разбрал какво го е блъснало по главата, но със сигурност е разбрал, че Стик си е върнал шапката.
Той направи пауза и след малко добави:
— Изобретателен, да това е Стик. Крайно изобретателен.
Складирах информацията на сигурно място за по-нанатъшно размишление и после се обърнах към него:
— Виж, не искам да изглеждам толкова нахален още в началото, но познавам бандата на Талиани. Има нещо, което искам да уточня с твоите момчета. Може и да помогне.
Той обмисли молбата ми за секунда и после кимна.
— Окей. Но нека първо да те въведа в картината.
— Както кажеш.
Заобиколих и седнах на един чин близо до стената.
Дъч се изправи в средата на залата, разрошен като неоправено легло.
— Така, сега ме изслушайте — обърна се той към бандата си. — Всички знаете какво се случи тази нощ. Загубихме аса от колодата, а имахме човек, който дежуреше само на двеста ярда от мястото.
Той извъртя белтъците си и после изрева достатъчно високо, за да събуди и мъртвите в Милуоки.
— Sheiss, тук ги няма и половината хора. Не са ли чули, че имаме спешно съвещание?
— Още са по задачи — избъбра някакъв глас от дъното на стаята.
— Хммм — изръмжа Дъч. — Окей, всички знаете, че Талиани и Стинето ритнаха бакърчето. Това са ония двамата, дето ги знаехме като Търнър и Шерман. Така, дотук бяха добрите новини, ако искате да ги наречете така. После ще си поговорим и за ония, дето трябваше да бъдат някъде си, а ги нямаше и как се осрахме тази вечер, както и да е, бяхме накичили цялата къща, и за наш късмет една от стаите на подслушване да вземе да се окаже кабинета, където е бил нанесен ударът. Така че имам записа на цялата история, благодаря на Ланг, който изигра добре сценката със съвестния телефонен техник.
Дъч натисна един бутон върху малкия касетофон и след малко шумът от празната стая засъска в колоната.
В продължение на може би две минути не се чуваше нищо друго.
После някъде в другия край на къщата иззвъня звънец на входната врата.
Няколко секунди по-късно някой влезе в стаята.
Чуха се звуци от сядане, шумолене на вестник, щракане на запалка, още шумове от разлистване на хартия. И после нечий глас, приближаващ се към стаята.
— Хей, Ники, bom dia, как изкара на хиподрума?
Беше гласът на Талиани, бях го слушал безброй пъти на запис, за да го сбъркам.
— Загубих цяла бала. — Стинето.
— Как, по дяволите, ще я загубиш? Та аз ти я дадох едва тази сутрин. Не ти ли казах да заложиш на четвъртия кон, третото състезание? А?
