— А другото? — полюбопитствах.
— Това е дълга история — каза той. — Струва си да вечеряме, за да ти я разкажа.
— Не е лошо — казах. — А ти как считаш?
— За кое?
— За това, дали Хари Рейнс ще го огрее губернаторския пост или не?
— Доколкото знам, слънцето изгрява на изток и залязва на запад — отвърна той.
И това беше краят на въведението.
4. НАСЛЕДСТВОТО НА ЛЕДБЕТЪР
Докато се доберем до щаба на Дъч Моорхед, който всъщност представляваше един дребен, овехтял търговски център, на миля или две от централната част на града, дъждът премина в ураган. Мълнията обагри в лилави монохромни оттенъци една износена плоска едноетажна сграда, която на времето си е била супермаркет. Прозорците й със шлифовани стъкла бяха обковани с дъски, а цялото здание беше боядисано в черно.
— Направо като някое управление на Гестапо — обадих се.
— За психологически ефект върху престъпниците — изгрухтя Дъч.
Една доста мижава табелка до входа гласеше, че това е ОТДЕЛ ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ. А под него, с още по-малко букви, беше написано ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ ДЮНТАУН. Трябваше да напрегна очи, за да го прочета.
— Колко мило от твоя страна, че си споменал и полицейското управление — казах аз.
— И аз така си помислих — отвърна Дъч.
— И какво точно означава Отдел за специални операции? — полюбопитствах.
— И аз не съм много сигурен — отвърна той. — Сигурно са имали предвид Отдел за съвършени откачалки.
Само секунда по-късно Дъч изрева като лъв в очакване на закуската си.
— Тоя нещастен, тъп, гладкомозъчен дюстабанлия! — задъха се той.
— Кой? — запитах аз, като си помислих, че може да съм го засегнал с нещо.
— Тоя шестопръст, ципокрил, дюстабанлия klommenshois Калахън — продължи да реве той. — Тоя вонящ дребен кучи син ми откраднал пак мястото за паркиране! Колко пъти съм му казвал, колко пъти… аааа… — Гласът се снижи и постепенно се провлече, като последните ругатни вече си ги измърмори под носа.
Половин дузина автомобили в различна степен на разпадане бяха паркирани под ъгъл пред сградата. Нащърбени брони, напукани предни стъкла, петна оранжев грунд навсякъде където са правили опит да боядисват ламарините и никога не са стигали до края, предни и задни капаци без никакви украшения или дръжки; всичко имаше вид на подготвено състезание с разбити коли което всеки миг щеше да започне.
— Момчетата ти имат нещо против автомобилите ли?
Той само изръмжа нещо нечленоразделно в отговор и зави на едно място маркирано с едри букви ХЛАПАКА.
— Ще заема мястото на Муфалата — изрече той с отбранителен глас. — И без това се мярка само от дъжд на вятър.
Бяхме паркирали на петдесетина ярда от входната врата; доста голямо разстояние за разбушувалия се ураган. Той угаси двигателя и се отпусна на седалката, като ми предложи цигара.
— Не, благодаря, отказал съм ги — казах.
— Не искам и да чувам за такова нещо — изрече той, докато запали цигарата си. Смъкна прозореца два пръста и издиша пушека в ураганния дъжд.
— Мога да разбера чувствата ти към стария Финдли — каза той. — Старецът е доста стилен, не мога да си изкривя душата. Извади най-големия си коз преди да се оттегли.
— Какво?
— Последният му боен рев. Доведе Айк Ледбетър да възглави полицията в града. Финдли имаше достатъчно мозък в главата си, за да съобрази, че градът има нужда от умен човек да държи изкъсо нещата след като хиподрумът влезе в действие; тукашните ченгета бяха акъллии колкото един пън. А Ледбетър вече беше минал през мелницата. Беше се подвизавал в Атлантик Сити преди да дойде тук, така че имаше опит. Той пък на свой ред доведе мен.
— Бива ли го наистина?
— Искаш да кажеш „биваше“ ли го?
— Защо, къде е отишъл?
— Никъде. Мъртъв е. Знаеше много добре как ще се развият нещата, беше от схватливите. Беше научил доста в Атлантик Сити. И беше честен.
— И какво се случи с него? — запитах аз.
— Преди три години излетя с колата си в реката, ако можеш да го повярваш.
— Защо, ти не вярваш ли?
— Спрях да вярвам в нещастни случаи още първия час когато се озовах тук.
Това вече ме накара да се замисля доста. Беше ми невъзможно да си представя, че Талиани ще се забърка с убийството на полицейски офицер. Това изобщо не пасваше в цялостната картина.
Гневът победоносно се завърна в гласа на Дъч.
— Предадоха случая на момчетата от отдела по убийствата. А при тях работата е такава, че ако ги събереш накуп, получаваш още по-голяма купчина. Никой от тях не може да преброи до единайсет без да си развърже обувките. — Последва пауза. — Случаят беше приключен като нещастен такъв, край, и точка.
— Кой зае мястото на Ледбетър?
— Хърб Уолтърс.
— Какъв е неговият случай?
— Ченге с голям стаж. Бавна, но сигурна кариера. Трепери за работата си. Не рита срещу ръжена, ако питаш за това. Той е благоразумен.
— Честен ли е?
— Това е отличен въпрос. Просто не знам. Предполагам, че старият Хърб е окей; той просто не е имал самостоятелна мисъл в главата откакто за пръв път е отишъл до кенефа сам. — Дъч прекъсна, но след няколко секунди пак продължи. — В действителност обича да целува по задниците хората от залесената част на града.
Изсмях се.
— Май нещо не го харесваш.
— Много си наблюдателен.
— Защо ще му е притрябвало на някого да пречуква Ледбетър?
— А защо да не им притрябва да не го пречукват? Умно, кораво, схватливо ченге, честно като Вехтия завет, в едно градче, което отива по дяволите. Когато Ледбетър дърпаше конците, човек не можеше да зърне никаква педалска кола по Фронт Стрийт. А сега всеки втори автомобил е или розов Кадилак или лилав Ролс-Ройс.
— И как се вписва отделът ти във всичко това?
— Той е последният рубеж. Опитваме се да държим под контрол пришълците, но местните юнаци са поверени на отдела за борба с порока. Не ме питай какво представляват.
Отпуснах се на седалката си и поклатих глава.
— Вълшебно — произнесох аз. — Май е най-добре да си взема отпуск по болест и да проспя някъде командировката си.
— Навъртай се наоколо и гледай да не изтървеш фойерверките — посъветва ме той.
— Мислиш, че нещата ще се развият натам ли? — запита го аз.
— Това, което не мисля, е, че тоя Търнър, главорезът му и жена му са се самоубили.
Изсмях се.
— Той се казва Талиани — напомних му аз.
— Няма значение.
