Докато прекосявахме първите няколко квартала на Дюнтаун опитах се да извикам в представите си голямата част от центъра на града, на която бяха възстановили елегантността, присъща на края на седемнадесети век.5
Спомних си как я прекосявахме с кола тримата с Теди един неделен следобед преди много време. Бяха се случили трудни времена; редяха се квартал след квартал със занемарени жилищни сгради, които или бяха станали пансиони, или бяха превърнати в евтини мебелирани стаи. Бяхме в черния открит Ролс на Шефа, а той седеше с изпънат гръбнак на ръба на седалката и бялата му коса се вееше на вятъра.
— Ние ще възстановим тази дяволска част от града — изрече той тежко с мекия си ирландско-южняшки акцент, докато размахваше ръка към овехтелите руини. — Това няма да стане стане шибан музей като онзи в Уилямсбърг. Искам да кажа, че ще се превърне в едно живо и уютно място, което хората с гордост ще обитават. Ще се чувстват като част от нейната история. Ще споделят леглата си и трапезариите с нейните призраци. Това е сърцето на града, за Бога! И ако то спре да бие, умира и градът. Не забравяйте това, момчета. — Той направи пауза и огледа с преценяващо око улицата, след което добави полугласно — Един ден това ще бъде Ваша отговорност.
А Теди ми хвърли един поглед през рамо и ми намигна. В ония дни аз бях едно от момчетата им.
По всичко личеше, че си беше удържал на думата, макар че само Господ му беше свидетел каква мизерна сделка е сключил, позволявайки на деловата част на града да отиде по дяволите. Онази част от нея нямаше смисъл. Но тази имаше. Парковете и площадите разхубавяваха града, помагаха му да диша и процъфтява по естествен начин, като му придаваха свой собствен облик. Тук и там луксозни магазини и галерии се гушеха сред жилищните сгради. Ясно се виждаше, че районирането тук беше комунално, като правилата вероятно бяха оформени чрез общо съгласие.
— Това горе-долу бива — казах аз. — Но Фронт Стрийт, Господи!
— Ония нещастници с жълти стотинки в джобовете все трябваше някъде да залагат — отвърна Дъч разсеяно.
Направихме ляв завой, после десен, и се озовахме отново в действителността. Намирахме се в края на Бак О’Таун, нещо като буфер между Дюнтаун и черния район. Немотията се носеше по въздуха. Разкошните магазини бяха отстъпили място на магазините за разпродажба на военно имущество и стари мебели на безценица. Това беше овехтялата част на града. С купища автомобилни гробища и бардаци.
Няколко минути пътувахме в мълчание. След малко се обадих:
— От колко време си тук, Дъч?
— Някъде преди четири години пристигнах от Питсбърг, точно след като бяха прокарали референдума за хиподрума.
— Кога го построиха?
— Пуснаха го по-миналата година и градът направо пощръкля. Само за една нощ белите костюми от Палм Бийч бяха сменени с жокейски екипи. Можеш да си спукаш тъпанчетата на ушите от напъване и пак няма да чуеш никъде южняшка реч. — Гласът му звучеше с гърлен холандски акцент от Пенсилвания.
— Искаш да кажеш като твоя ли? — пошегувах се аз.
Той се изкикоти.
— Да, точно като моя.
— Град на парвенюта — измърморих си аз полугласно.
— Много точно си го схванал.
— А откога си ченге?
— Откакто се помня — отвърна той без дори да се замисли.
Навлезе в една тъмна улица с жилищни сгради; караше бързо, но без включени буркани или сирена.
— Направо ми изглежда като дяволска работа — казах. — Шефът и неговата пасмина съвсем са му отпуснали края. Сякаш са полудели от любов.
— Това беше доста отдавна, авер. Сега е само мебелирана стая за час.
Цяла минута главата ми представляваше вихър от мисли и чувства, преди да отговоря.
— След двайсет години подробностите избледняват — казах.
— Съвсем си прав. — Дъч си запали цигара и добави. — Май старецът доста време не е излизал от главата ти.
Кимнах.
— Имаш право.
— Доколкото знам, синът му е бил герой от войната, загинал е някъде във Виетнам. И тогава старецът сякаш се сгърчил. Поне така знам.
— Лоша работа — изрекох.
Бях изненадан от безразличието в гласа ми.
— Сигурно.
— Ако те разбирам правилно, имаш някакви резерви към Финдли — произнесох.
Той повдигна рамене.
— Това е като машина. Нямам вяра и за две стотинки на човек, който се е набъркал в политиката за време по-дълго отколкото трае обядът ми. А аз се храня бързо, можеш да ми вярваш.
Стари чувства нахлуха в душата ми, усукаха на топка вътрешностите ми, сграбчи ме нещо, което не можех много ясно да осъзная. Или не исках да го направя.
— Да ти кажа, беше като битка за сфери на влияние — продължи той. — Двама юначаги, които обират лъвските пайове. А сега простолюдието само се блъска да гледа кой забогатява най-бързо в сравнение с останалите.
Определението му беше много точно и аз се съгласих с него.
— Всичко е борба за власт и влияние — казах му.
— Ако аз имам един долар, а ти имаш два, това прави ли те два пъти по-добър от мен?
— Не — отвърнах, — само два пъти по-опасен.
Той обмисля няколко секунди отговора ми.
— Смятам, че всичко зависи от това, какъв човек си — произнесе Дъч. И след миг хвърли бомбата. — Щерката на Финдли се опита да се впусне в живота. След като старецът получи известието, че синът му е загинал, имам предвид.
Аха, ето я новината.
— И как така? — полюбопитствах аз през прозявка, или поне така се опитах да го изиграя.
— Омъжи се за един стопроцентов американец. Той пое щафетата от Финдли и отпраши с нея напред. Викат му Хари Рейнс. Иди кажи после, че нямало ирония в живота.
— Какво искаш да кажеш?
— Собственият зет на Финдли е шеф на комисията за хиподрума.
Това последното вече ме завари изненадан.
— И как стана това? — заинтересувах се.
— Без Рейнс хиподрум нямаше да има. Щяхме да си търкаме панталоните на задниците някъде другаде.
— Рейнс… — изрекох замислено.
— Хари Рейнс, зетят — напомни ми той.
— Да, знам. Мислех си за името. Хари Рейнс — повторих.
— Познаваш ли го?
— Бегло.
Хари Рейнс. Името си го спомнях, но не и човека зад него. Двайсет години не са малко време.
— Рейнс уреди всичко. Имам предвид данданиите около хиподрума.
— Защо?
— Трябва да питаш него за това — отвърна Дъч.
— Тоя момък трябва да е доста корав, а?
— И аз мисля като теб. Доколкото знам, тоя Хари се гласи да става губернатор.
— Имаш предвид, че е събрал капитал покрай хиподрума ли?
— И това, предполагам.
