свидетел.
— Ще бъда навън още преди дежурният сержант да пръдне — отвърна Костело.
— Къде е Нанс Турчина? — запитах го аз.
— Съвсем бегло познавам Нанс Турчина. Защо, да не липсва? — изсъска Костело и после се обърна към Дъч, добавяйки: — Тръгвам си веднага и вземам хората си с мен.
— Глобявам тези ваши дрисльовци за провокиране на безредици — каза Дъч. — По седемдесет и пет долара на калпак.
— Не ставайте глупак…
— Казах провокиране на безредици и точка — прекъсна го Дъч. — Ако искате, можете да оспорвате, но в съда. Иначе си платете на изхода при дежурния и си вървете по живо по здраво. Ще стигнат колкото да закърпим дупките по тавана. — И той посочи с палец нагоре.
Костело се извърна към мен.
— Чувал съм за теб. От Синсинати ни пратиха името ти. Чувам, че и ти си в списъка, аверче. Само почакай. Скийт, чичото на жена ми, имаше много приятели.
— Целият съм разтърсен по чичото на твоята съпруга — казах аз. — Правя ти едно обещание, педал. Ще те изпратя при него. Подарък за Коледа, за да не се чувства самотен.
— Знаеш ли, можеш да преумориш до смърт от престараване, Килмър.
— Съмнявам се дали си наистина чак толкова тъп, че да убиеш федерален агент — обърна се Стик към Костело.
— Разбира се, че е — казах аз. — Той е един истински тъп безмозъчен задник.
— Явно и ти имаш нужда бъдеш включен в онзи списък — изплю се Костело към Стик.
— О, густо — каза Стик и се захили с откачената си усмивка.
— От доста време си като конска муха за фамилията ми, Килмър — каза Костело.
— Разбира се, нали затова избягахте от Синсинати — ухилих се мръсно аз. — Не можахте да понесете сърбежа.
— Предлагам ви да се откажете — произнесе ледено той. — Не сме извършили нищо нелегално тук. Това не е ваша работа.
— Всичко, което правиш, е моя работа — изръмжах аз. — Ти си ми любимият обект за благотворителност.
Настъпи един от онези напрегнати моменти, в който повечето от участниците в разговора са изчерпали репликите си. Реших да запълня празните полета.
— Има една африканска поговорка — започнах аз. — „Когато скунксът видял, че лъвът бяга от него, си помислил, че е царят на джунглата. И тогава на пътя му се изпречило едно хремясало куче“. Това съм аз, Костело, аз съм твоето куче с жестока хрема. Знам цялата ти биография и не давам пет пари. Ще те ликвидирам. Рано или късно това куче ще хапе. Разбира се, ако все още си тук.
— О, аз ще бъда тук — увери ме той и се обърна да си тръгва. На вратата се поколеба. — Това е семейна афера — каза той. — Разрешаването й е въпрос на чест за нас.
— Тогава проблемът е решен — казах аз. — Щом като в този случай е замесена чест, значи ти вече си мъртъв.
Костело излезе без да коментира. Тръгнах след него и отидох до Чевос, като застанах само на няколко инча от лицето му. Изглеждаше точно като онези руски убийци, които обикновено ги избират в тяхното политбюро.
Извадих най-стържещия глас, на който бях способен.
— Къде е Нанс, старче?
Той ме изгледа със змийските си очи; челюстта му затрепери. Не ми отговори и не можеше да ме погледне в очите; погледът му беше устремен през рамото ми.
— Къде е Нанс, старче? — изръмжах пак аз, влагайки цялата ми насъбрала се омраза.
Оскърблението накара кръвта да нахлуе в лицето му, но пак премълча.
— Предай му съобщение от мен — изсъсках в ухото му аз. — Кажи на тоя плъх, дето страшно обича да стреля в гръб, че се осра когато ме изтърва в Синсинати онази нощ. Кажи му, че когато опита пак, тогава ще му взема пистолета и ще му го навра в задника и ще дръпна спусъка. Мислиш ли, че си в състояние да го запомниш, или си вече сенилен маразматик?
Гневът направо го задушаваше, та чак сълзи му изскочиха. Адамовата му ябълка подскачаше като мехур в прибой докато преглъщаше слюнката си.
— Знам всичко за теб, скапан отпадък — продължих аз, изстисквайки всяка капчица отрова, която съдържах в системата си. — Ти превръщаш децата в дрогирани полумъртъвци. Ти убиваш жени. Ти си боклук, Чевос, и ти също си в моя списък.
Чувствах се добре. По дяволите, чувствах се великолепно. Може и да нямах сачмени лагери в подметките на маратонките или рязани щеки в кобура, но ми беше хубаво.
Обърнах се и се върнах в бойната стая, последван от Дъч и Стик.
— Е, ти вече им хвърли ръкавицата — забеляза Стик.
— Кръвна вражда — произнесох аз. — Бутнах в гроба патрона им и рано или късно някой нещастен тъпанар ще се опита да изравни резултата и да се окичи с палмата на първенството. Просто реших да разбъркам допълнително мравуняка.
— Успокояваща мисъл — каза Стик. После се обърна към Дъч. — И какво все пак постигнахме с тая лудница?
— Отворихме малко предпазния клапан. Крайно време беше, момчета, да видите отблизо тия юнаци. А и те нас. Врагът трябва да се опознае отблизо. А и за да бъде ясно кой къде е застанал.
Лицето на Стик се изкриви в откачената му усмивка и той поклати глава.
— Пределно ясно ни предаде мисълта си.
В този момент Дъч се загледа покрай нас с провиснало чене.
— Брей, проклет да съм — произнесе той. — Я вижте кого е довял най-сетне вятърът.
Обърнах се да видя новодошлия.
— Сега ще се запознаеш с Хлапака Муфалата, Джейк — каза Дъч.
Хлапака Муфалата съвсем не се оказа онова, което си представях. Бях очаквал да видя дребен и слаб мъж, почти изтънчен. Сигурно защото бях останал с такова впечатление от всички обяснения на Стик. Реалният Хлапак беше шест фута с телосложение на плувец. Имаше отпусната походка, ръцете му висяха хлабаво покрай тялото, раменете му се полюшваха; само стъпалата му докосваха пода. Не се виждаха никакви пръстени или украшения. Хлапака беше облечен като за състезания по спортно ветроходство: бледосиня моряшка риза, дънки, и мръсни бели маратонки. Липсваха му само риза за ръгби и лула. Това обаче, което ме изненада най-много, беше, че на външен вид нямаше повече от шестнайсет години. Не помагаха дори и тънките му мустачки. Прозвището му направо беше като лепнато.
— Добре дошъл у дома — изръмжа Дъч. — Надявам се, че пътуването ти се е отразило добре.
Хлапака не коментира думите му, но и не личеше да е особено загрижен от нещо.
— Добре, добре — изгрухтя Дъч. — Давай историята си. Тук вече започна третата световна война, а ти се криеш вдън земя.
— Вървя по петите на мистър Задник от неделя сутрин, единайсет часа предиобед. — Гласът му беше мек, културен, доверителен. Предположих, че мистър Задник беше Грейвз Дългоносия.
— И през цялото това време го държеше под око? — изсумтя Дъч.
— Точно допреди тридесет минути. Захванал се е с покер с много високи залози в хотел Брейкърс. Правят му компания двама юнаци, които не пропускат залозите на конно състезание, някакъв тъп задник от Хот Спрингс, Тексас, с шапка Стетсън, който непрекъснато обижда всички на масата, един бял сводник от Фронт Стрийт, и няколко нещастника с плитки джобове. По-късно днес в играта се включи и един коневъдец от Луизиана, и Носа остана докато изпразни и неговите джобове. Нещастникът профука петнайсет бона преди да успее да си обърше сопола.
— Значи Носа беше големият победител, така ли? — запитах аз.
— Точно така. Кой сте вие всъщност?
Дъч ни представи един на друг. Муфалата имаше ръкостискане, което малко остана да ме превърне в инвалид до края на живота ми. Набърчи нос когато разбра, че съм Феди. Още едно момче, което имаше
