нужда да се възпитава.
— Знаеш ли точно как се развиват нещата? — запита Дъч.
— Без големи подробности. Само дето всички тия нещастници идват от различни места от север и че някой много им е надървен. — Той направи пауза и ме изгледа в промеждутъка между две примигвания. — Съвсем изведнъж.
— Килмър беше в самолета когато са очистили Талиани — каза Дъч. — Аз самият лично го посрещнах на летището.
Хлапака вдигна безгрижно рамене.
— Не съм искал да обидя никого — каза той. — Когато бях на четири години, майка ми ме шитна за шест долара на един продавач на зеленчуци от Канал Стрийт. Оттогава вече не вярвам на никого.
— Но как, по дяволите, успя да го държиш под око тридесет и шест часа? — запита Дъч.
— Носа си няма хал хабер как изглеждам и аз бутнах един Франклин на пиколото плюс всички бакшиши, и той ми отстъпи временно работното си място. Подреждах стаята, приготвях им коктейлите, поддържах мястото чисто. Ощастливявах дамите в съседната стая. Да ви кажа, единственият път, когато този негър излезе от стаята, беше да отиде до кенефа.
— Сам ли беше? — запита Дъч.
— Само той и телохранителят му. Едно китайче на име Сонг. Едро китайче — изрече Хлапака, натъртвайки леко, за да ни изгради по-ясна представа за размерите му. — Искам да кажа, че тоя педал кара Кинг-Конг да яде ряпа в сравнение с него.
— Очевидно Грейвз не обича да си цапа ръцете — предположих аз.
— Аз бих заложил на сигурна загуба, ако бях на твое място — каза Хлапака, хвърляйки ми враждебен поглед.
— Ти мислиш, че ще си ги изцапа ли? — запитах го.
— Той собственоръчно очисти МакДжий. И то посред бял ден. Не можахме да го глобим дори за нарушаване на обществения ред. А той наруши здравата вътрешния ред на МакДжий.
— Какво знаеш за МакДжий? — запитах аз.
— Че е мъртъв като умряла риба — отвърна Хлапака.
Изведнъж една налудничава догадка се стрелна през ума ми и аз веднага я изстрелях.
— Оня коневъд от Луизиана, дето е дошъл по-късно, случайно да не се казваше Тибидо?
Муфалата беше истински изненадан.
— Тибидо? Да, мисля, че това беше името му. Нисичък, тъмнокос, квадратен като бъчва?
— Доста точно описание. Колко се бръкна?
— Някъде към петнайсет бона, че и отгоре. Откъде знаеш, че и той е набъркан?
— Ясновидец съм — отвърнах аз.
— Не ме ли будалкаш? — запита той. — Трябва да ми гледаш на ръка. На времето ми предсказваха, че линията на живота ми била по-къса от човката на вълнисто папагалче.
— Не знам — казах аз. — Никога не съм виждал вълнисто папагалче.
— Виждаш ли какво имах предвид — каза той. — Какво става тук, по дяволите? Какви са тия лайнари, дето сте ги събрали да осмърдяват мястото?
— Това е една много, много стара история, Хлапак — изрече уморено Дъч. — Три дни си изостанал от събитията. Ще те черпя един сандвич; може би Килмър ще те въведе в нещата.
Той отново спря погледа си върху мен.
— Някакво скапано Феди, а? Сякаш си нямаме и други главоболия, ами сега за капак и това.
— Трябва да се научиш да ме обичаш — казах аз и отказах предложението да вечеряме заедно с някакво мъгляво извинение. Имах среща с Хари Несбит при Чичо Джоли и този път реших да запазя информацията за срещата само за себе си.
Върнах се в хотела да си взема набързо един душ.
В кутията ми имаше четири телефонни съобщения. Три бяха от Доу Финдли. Четвъртото беше от ДиДи Лукатис.
44. ПРИ ЧИЧО ДЖОЛИ
Облякох си най-овехтелите дънки, една избеляла памучна риза, възможно най-тъпите ботуши, едно старо яке от времето ми в отряда за борба с наркотиците, пъхнах си магнума под мишницата, а в кончова на ботуша плъзнах един 22 калибров автоматик с тъп нос. Беше станало почти осем когато потеглих на юг по шосе 35.
Доу не ми излизаше от ума, а сега към нея се беше присъединила и ДиДи Лукатис. Явно бе оставила съобщението собственоръчно, защото беше написано на ръка.
Скъпи Джейк,
Ти вероятно не ме помниш. Последният път, когато те видях, бях едва навършила 15 години. Трябва да говоря с теб за една много важна и неотложна работа. Записала съм ти и телефона си. Ако случайно се разминем, ще бъда в Касабланка след десет вечерта.
Един стар приятел,
Беше последвано от постскриптум с телефонния й номер. Бях опитал да й позвъня, но никой не ми отговори. Бих пренебрегнал обаждането й, ако не бяха две съществени причини. ДиДи Лукатис беше сестра на Тони Лукатис, а Тони Лукатис на времето е бил любовник на Доу. Това автоматично гарантираше, че ще й се обадя. Но Бабс Томас също така ми беше казала, че ДиДи Лукатис е личната секретарка на моя любим дюнтаунски банкер, Чарлз Сийборн. Това беше от изключителна важност. Тя можеше да знае много за взаимоотношенията на Лу Коен със Сийборн.
И после се замислих за Доу. Първите й две обаждания бяха простички и съвсем делови: „Моля, обадете се на мисис Рейнс за таксата за жребеца.“ Прекрасно и пестеливо. С последното си обаждане ме известяваше, че вечерта няма да я има у дома, но мога да й се обадя сутринта след десет. С това искаше да ми каже, че Хари се е върнал в града. Внезапно усетих силна нужда да я видя, само защото нямах тази възможност, и изпитах известно чувство за вина, че не й се бях обадил по-рано през деня.
Бензиностанцията на чичо Джоли секна всичките ми приятни размишления. Не беше трудно да я види човек; щеше да е далеч по-трудно да не я открие.
Изглеждаше като футболен мач в петък вечер. Един областен полицай регулираше движението, по- голямата част от което се вливаше в същия прашен път, по който се устремих и аз. Някъде към две мили плътно следвах тълпата заобиколен от борови дървета и палмови храсталаци, докато накрая се добрах до паркинга. Сред напуканата и олющена боя с мъка прочетох табелата: ПАРКИРАЙТЕ ТУК ЗА БЕНЗИНОСТАНЦИЯТА НА ЧИЧО ДЖОЛИ.
Имаше най-малко сто коли.
Парирах сред прашни шевролети и додж, понтиаци с високо повдигнати задници, и пикапи с ловни пушки окачени но стойки до задните стъкла, и се слях с тълпата. Тъкмо подминавах един от онези камиони с огромни гуми високи повече от човешки ръст, когато вратата му се отвори и отвътре се провря карамеленото лице на Муфалата Хлапака.
— Да не си сбъркал улицата? — запита ме той.
— Какво правиш тук? — върнах му въпроса.
— Просто си държа под око територията.
— И аз.
— Само спокойно, бебчо. Тукашните получават нервни тикове от непознати физиономии.
— Ще ми кажеш ли все пак какво става?
— Искаш да ми кажеш, че не знаеш защо си бил толкова път чак дотук ли? — запита ме той, без да вярва на ушите си. — По дяволите, човече, пък си мислех, че си ясновидец. Това са кучешки борби,
