Подмина стаята на Бел. Вратата беше леко открехната и тя надникна вътре. Беше с гръб към вратата. Седнал в едно кресло, което гледаше към прозореца, главата му беше паднала на гърдите му, а ръцете му кръстосани.
— Инспекторе? — повика го тя.
Той не отговори.
Сигурно спеше дълбоко. Поне така й се искаше. Тихичко затвори вратата му и продължи напред, към своята стая.
Сети се за Райм. Надяваше се, че той също спеше. Беше виждала веднъж една от неговите вцепеняващи кризи. Беше наистина ужасяващо и не й се искаше той да го преживява отново.
Телефонът млъкна насред едно позвъняване. Погледна нататък, като се зачуди дали не е за нея. Не можа да чуе кой вдигна слушалката. Почака малко, но никой не я извика.
Тишина. После нещо чукна, леко пукна. И отново тишина.
Тя влезе в стаята си. Беше тъмно. Обърна се да напипа копчето да светне лампата и се озова срещу две очи, в които се отразяваше утрото откъм прозореца.
Дясната й ръка стисна дръжката на пистолета, а лявата се стрелна към копчето за лампата. Огромната глава на един елен я зяпаше тъпо с изкуствените си очи.
— Мъртви животни — промърмори тя. — Прекрасна идея за такова място…
Съблече блузата си и откопча бронежилетката си. Поне нейната не й стоеше като подарена като на Джоуди. Егати, какъв кретен беше тоя! Как му викаше Делрей, въшкав скелет. Май така беше. Мършав скапаняк. Отрепка.
Пъхна ръката си под потника си на дупки и ожесточено се почеса. Почеса гърдите си, гърба си под рамката на сутиена, хълбоците.
О-о-о-о-о, че беше хубаво.
Изтощена беше, но как да заспи?
Леглото й беше така хубаво оправено, че чак не й се искаше да го разваля.
Облече отново блузата си, закопча я и легна направо върху кувертюрата. Затвори очи. Това не бяха ли стъпки?
Някой от пазачите сигурно отива да си направи кафе, реши тя.
Как да заспи? Като диша дълбоко?
Сънят обаче не идваше…
Очите й се отвориха и тя се загледа в пълния с паяжини таван.
„Танцуващия с трупове“, мислеше си тя. Как ли щеше да ги нападне? Този път какво ли оръжие ще избере?
Най-опасното му оръжие е измамата…
Погледна през завесата навън и видя красивия изгрев. Една сянка от нощните изпарения замъгляваше дърветата от близката гора.
Някъде в къщата се чу глухо тупване. После стъпка.
Сакс спусна крака на пода и се изправи в леглото си. Може би е по-добре да се откажа и да стана да си направя кафе. Довечера ще спя.
Изведнъж страшно й се прииска да говори с Райм, да го пита дали не е открил нещо. Почти го чуваше да казва: Знаеш, че ако открия нещо, ще ти се обадя, нали? Дали пък аз да не проверя?
Не, не искаше да го буди, но пък твърде се съмняваше, че той спи. Извади клетъчния си телефон от джоба и го включи, когато си спомни предупреждението на маршал Франкс да използват само телефона във фоайето.
И тя тъкмо се канеше да го изключи, когато той изцвърча.
Потръпна — не от резкия звук в тишината, а от мисълта, че вероятно Танцьорът беше открил телефона й и сега искаше да се увери, че тя наистина е в къщата. Дори за момент се зачуди дали не беше пъхнал по някакъв начин и в нейния телефон взрив.
Проклет да си, Райм, виж ме как се плаша от собствената си сянка!
„Не го вдигай“, каза си тя.
Но инстинктивно почувства, че трябва. Криминалистите може да не се доверяват на това чувство, но патрулните, уличните ченгета винаги слушат вътрешните си гласове. Тя издърпа антената на телефона.
— Ало?
— О. слава Богу — паниката в гласа на Райм я накара да замръзне на мястото си.
— Здрасти, Райм. Какво…
— Слушай ме много внимателно. Сама ли си?
— Да. Какво става?
— Джоуди е Танцьорът.
— Какво?
— Стивън Кол е бил само за отвличане на вниманието. Джоуди го е убил. Трупът в парка е негов. Къде е Пърси?
— В стаята си. В края на коридора. Но как…
— Нямаме време. Той вероятно ще я убие съвсем скоро. Ако маршалите са все още живи, кажи им да се съберат всички в една от стаите и да се подготвят да го посрещнат. Ако са мъртви, намери Пърси и Бел и изчезвайте оттам. Делрей вдигна един отряд от спецченгета, но те ще пристигнат най-рано след двадесет- тридесет минути.
— Но нали има осем пазача. Той не може да ги елиминира всичките…
— Сакс — строго й каза Райм, — не забравяй кой е той. А сега, изчезвай! Бързо! Обади ми се, като свърши всичко.
„Бел!,“ светкавично й мина през главата, като си спомни как беше заспал, с килната напред глава.
Тя се втурна към вратата, отвори я рязко и извади пистолета си. Насреща й зееха коридорът и общата зала. Беше тъмно. През прозорците едва се процеждаше сивотата на утрото. Тя се ослуша. Тътрене. Нейде дрънна метал. Но откъде идваха тези звуци?
Сакс се обърна към стаята на Бел и се втурна натам, като внимаваше да не вдига много шум.
Той я хвана точно преди да влезе в стаята му.
Щом видя някаква фигура да се спотайва до вратата му, тя се сниши и рязко насочи пистолета си към него. Той изръмжа и изби оръжието от ръката й. Без да му мисли, тя го блъсна напред и го трясна в стената.
Опита се да извади сгъваемия си нож.
Роланд Бел се задъха:
— Я чакай. Хей, ама…
Тя пусна ризата му. — Ти ли си бил!
— Направо ми изкара акъла бе, маце. Какво…
— Слава Богу, че си добре!
— Поспах малко. Какво става?
— Джоуди е Танцьорът. Райм току-що ми се обади.
— Какво? Как така?
— Не зная. Тя се огледа, потръпвайки от ужас. — Къде са пазачите?
Коридорът беше празен.
Тогава тя се сети откъде й беше позната миризмата. Това беше кръв! Миришеше на разтопена мед. Значи всички пазачи бяха мъртви. Сакс посегна към пистолета си, паднал на пода. Намръщи се, като погледна дръжката му. Там, където трябваше да се подава пълнителят, зееше празна дупка. Тя го вдигна. — Не!
— Какво пак?
— Пълнителят. Няма го. — Тя потупа колана си. Резервните два пълнителя също бяха изчезнали.
Бел извади своите пистолети — Глок-а и Браунинг-а. И те бяха без пълнители. Нямаше и патрон в цевта.
— В колата! — заекна тя. — Хващам се на бас, че го е направил в колата. Той седеше между нас. И не спря да шава. Все се блъскаше в нас.
