— Освен това се свързахме с три фирми за разхождане на домашни любимци. Макар че…
— Нали се сещате, тия дето разхождат котки? Освен това ги хранят, наливат им вода и им сменят пръстта в сандъчетата за тоалетни, когато отсъствате. Решихме, че и това няма да е излишно.
— Трима от ветеринарните си поспомниха по нещо интересно, но не бяха сигурни. Те просто се занимават с твърде много котки.
— Много котки имало в Апър Ийст Сайд. Направо ще се шашнете. А може и да ви е известно.
— Значи трябваше да търсим обслужващия персонал вкъщи. Нали знаете, тези доктори, помощници, миячи…
— Ей това се казва работа! Да къпеш домашни любимци. Но както и да е, секретарката на един от ветеринарите на Осемдесет и втора смята, че това може би е тяхната клиентка Шийла Хоровиц. Била на около тридесет и пет, с къса тъмна коса, доста пълна жена. Имала три котки. Една черна, а другата — рижава. Нищо не разбрахме за цвета на третата, момичето не можа да си го спомни. Жената живеела на Лексингтън, между Седемдесет и осма и Седемдесет и девета.
На пет пресечки от къщата на Пърси. Райм им благодари, каза им да изчакат още малко до телефона и излая:
— Пратете групата на Делрей там! Веднага! Ти също върви, Сакс! Независимо дали е там или не, ние вече имаме ново местопрестъпление за оглед. Мисля, че започнахме да му затягаме примката. Усещате ли го, а? Вече не му е толкова широко около врата! Ще го пипнем, мамка му!
Пърси Клей тъкмо разказваше на Роланд Бел за първия си самостоятелен полет.
Не беше станал така, както го била планирала.
Тя излетяла от една малка полянка, на около четири мили извън Ричмънд. Докато се движила по неравностите на поляната, усещала характерния звук чук-трак, чук-трак, който идвал от колесника на „Чесна“-та, преди да достигне нужната й скорост. После тя отново стиснала вилката на кормилото и в следващия момент крехкото тяло на 150-ицата вече било във въздуха. Било влажна пролетна утрин, също като днешната.
— Сигурно беше много вълнуващо — предположи Бел и я погледна с любопитство и съмнение.
— Оттогава често ми се случваше — каза Пърси и удари една глътка.
Двадесет минути по-късно двигателят й отказал, докато тя летяла над пустошта в източна Вирджиния. Долу под нея бил същински рай от къпини и червенокафяви борове. Тогава тя приземила послушния самолет върху някакъв кален път, прочистила сама горивопроводите, излетяла отново и се върнала вкъщи, сякаш нищо не се е случило.
„Чесна“-та била абсолютно невредима, така че собственикът й никога не разбрал за малкото приключение. Всъщност единствената „издънка“ около този инцидент била, че майка й я набила, понеже директорът на училището „Лий“ й беше докладвал, че Пърси и друг път е летяла, а освен това ударила с юмрук в носа Сюзън Бет Халуърт и след петия час избягала от училище.
— Трябваше да избягам — обясни Пърси на Бел. — Те всички ми се подиграваха и се заяждаха с мен. Всички ми викаха „Тролката“. Не че спряха да ми викат така.
— Децата понякога могат да бъдат много жестоки — съгласи се Бел. — Бих им нашарил кожата на моите хубостници, ако ги хвана някога да… Я чакай, ти на колко каза, че си била?
— На тринадесет.
— Че как си могла? Искам да кажа, нали трябва да си навършила осемнадесет години, за да летиш?
— Шестнадесет.
— А-ха. Тогава… как така ти даваха да летиш?
— Просто никой не ме хвана — отвърна Пърси. — Ей така стана, лесно.
— А-ха.
Двамата с Роланд бяха седнали в нейната стая в охранявания апартамент. Той й беше напълнил шишенцето с „Уайлд Търки“ — останала в наследство от един информатор сред престъпните среди, живял тук през последните пет седмици. Бяха седнали върху зеленото канапенце и се наслаждаваха на благоволението на тишината от страна на радиотелефона на Бел. Пърси се беше излегнала, а Бел се беше привел напред — позата му не беше наложена от това, че му беше неудобно върху канапето, а от неговата изключителна бдителност и разсъдливост. Крайчецът на окото му можеше да улови всяка дребна мушица, осмелила се да премине покрай вратата, всеки лек полъх, раздвижил пердето, а ръката му както винаги небрежно се мотаеше около дръжката на един от двата огромни пистолета, които носеше винаги със себе си.
Тъй като той се беше заинтересувал, тя продължи разказа си за своята летателна кариера. На шестнадесет беше получила удостоверението си на обучаващ се пилот, година по-късно — дипломата си от частното училище за пилоти, а на осемнадесет тя вече притежаваше разрешение за практикуване с комерсиална цел.
За ужас на родителите си тя беше започнала да обслужва търговската мрежа на производителите на тютюни (баща й не работеше за „Компания“, а за „Земеделец“, макар това за всеки друг да беше една корпорация с годишен доход от шест билиона долара), а след това се записа в инженерната паралелка, където получи званието механик. („Това, дето заряза Вирджинския университет, беше единственото свястно нещо дето някога е правила“, опълчи се майка й срещу баща й. Това май беше и единственият път, когато тя беше вземала нейната страна. После прибави: „Ще й е по-лесно да си намери съпруг в Техническия университет на Вирджиния.“ Което според нея означаваше, че там момчетата нямаха чак толкова високи изисквания към момичетата.)
Но тя никога не се беше интересувала от купони, момчета или всякакви подобни групи братства, организации. За нея бе съществувало само едно нещо — Самолетът. Всеки ден, щом имала физическа или финансова възможност, тя прекарвала в летене. Получила дипломата си за инструктор пилот и започнала да води курсове. Работата конкретно не й харесвала, но тя била упорита, поради една твърде прозаична причина: часовете, в които тя преподавала, влизали в личната книжка като време, прекарано в ролята на командир-пилот. Което много би подхождало на автобиографията й, когато започнела да чука на вратите на тази или онази авиокомпания за работа като пилот.
След като завършила, тя познала живота на безработния пилот. Частни уроци, въздушни шоута, полети с развлекателна цел, от време на време по някой полет като втори пилот по доставката на еди-какво си, еди-къде си или пък временна работа за месец-два към някоя чартърна компания. Въздушни таксита, хидроплани, пръскане на посевите, та дори и каскади в неделните следобеди за някое крайпътно шоу. В тези случаи тя пилотирала древните корита „Стиърман“ или пък „Къртис Джени“, и двата двуплощници.
— Беше тежко, наистина тежко — каза тя на Роланд Бел. — Може би също колкото и да започнеш да се занимаваш с правораздаване.
— Да, не беше кой знае колко по-различно. Докато бях шериф на Хогстън, се занимавах с поставянето на радари за превишаване на скоростта на опасните участъци и с обезопасяване на кръстовища. Цели три години минахме без нито едно убийство, дори по невнимание. После започнах да се издигам — станах заместник на целия регион и отговарях за магистралните пътни патрули. Но тази работа беше с две думи „мижи да те лажем“ и аз се върнах в Университета в Северна Каролина и записах криминология и социология. После се преместих в Уинстън-Салем, откъдето ми дадоха златния щит.
— Какво са ти дали?
— Значката на инспектора. Е, два пъти ме набиха и три пъти стреляха по мене, преди първото ми повишение… Ей, внимавай какво говориш; може да ти дойде до главата. Не си ли го чувала това?
— Но нали си вършил това, което винаги си искал?
— Да, така е. Знаеш ли, леля ми, която ме отгледа, често повтаряше: „Човек върви по пътя, който Бог му е отредил.“ Мисля, че има нещо вярно в това. Много ми се иска да разбера как точно си започнала, имам предвид Компанията?
— Ед — съпругът ми, Рон Толбът и аз. Тримата решихме и си плюхме на ръцете. Преди седем, не, осем години. После аз ги оставих за малко.
— Как така?
