от по-вътрешните стаи на апартамента.
— Добре де, вие какво мислите? — попита Сакс.
— Кой беше това? — попита един от агентите по радиостанцията.
— Пеш патрул от нюйоркската полиция, пет, осем, осем, пет — отвърна Сакс, като си даде номера на значката. — Искам да зная вие какво мислите, че е. Смятате ли, че заподозреният е вътре?
— Защо питате? — поиска да се осведоми Делрей.
— Защото искам местопрестъплението непокътнато. Бих искала да вляза вътре сама, ако онези смятат, че той не е там. — Ако в апартамента нахлуеха както си знаят една дузина тактически агенти от ФБР, това беше най-ефикасният начин да се заличат кажи-речи всички следи от присъствието на престъпника.
Делрей я изгледа за момент, тъмното му лице се сбърчи, после той излая в микрофончето:
— Какво ще кажете, ЛТС?
— Не можем да сме сигурни, сър — отвърна му безплътният глас.
— Зная, че не можете, Били. Просто ми кажи какво ти е предчувствието?
Последва неголяма пауза. След това:
— Мисля, че е офейкал. Мисля, че вътре е чисто.
— До-обре — После към Сакс: — Но при условие, че вземеш един от нашите със себе си. Това е заповед.
— Аз обаче влизам първа, той ще ме прикрива от вратата. Нали разбираш, този човек не оставя кой знае колко следи от присъствието си, прекалено старателен е. Трябва да го пипнем.
— Добре, полицай. — Той кимна към няколко федерални агента от Групата за спешни действия.
— Влизането разрешено — промърмори той, като надигна колана на панталоните си, докато изговаряше съдбоносните правораздавателни думи.
Един от специалните агенти разглоби ключалката на вратата за около тридесет секунди.
— Задръжте — обади се изведнъж Делрей и наклони глава. — Обаждат се от Централата. — Той заговори в микрофончето. — Дайте им честотата. — Погледна към Сакс. — Линкълн иска да говори с теб.
Секунда по-късно гласът на криминалиста се намеси:
— Сакс, какво правиш в момента?
— Ами просто…
— Слушай — прекъсна я нетърпеливо той. — Не влизай сама. Остави ги да обезопасят мястото. Знаеш правилото…
— Аз ще имам подкрепление…
— Не, пусни специалните части първи.
— Те са сигурни, че той не е вътре — излъга тя.
— Това не е добре — изстреля в отговор той. — Не и при Танцьора. Никой не може да бъде сигурен с него.
„Отново тези щуротии! Нямам нужда от тях, Райм!“ Ядосана, тя каза:
— Това е място, което той не очаква да открием. Вероятно не се е старал да го изчисти от всичко свое. Мисля, че можем да открием отпечатък или дори гилза. По дяволите, може дори да открием кредитната му карта!
Не последва отговор. Не бяха чести случаите, когато на Райм някой можеше да му затвори устата.
— И престани да ме плашиш, Райм, Разбра ли?
Той отново не отговори и тя почувства, че той нарочно искаше тя да се изплаши.
— Сакс… ?
— Какво?
— Внимавай много — бяха последните му думи, изречени много предпазливо.
После изневиделица отнякъде изникнаха петима тактически агенти в гумени ръкавици и качулки. Бяха облечени в сини противокуршумни жилетки, а в ръцете си носеха черните си автоматични пушки H&K.
— Ще ти се обадя, като вляза вътре — каза тя.
Тръгна по стъпалата нагоре след групата. Мислите й се рееха повече около тежкия куфар с инструментите за оглед на местопрестъпления, който тя носеше в слабата си лява ръка, и черния пистолет в дясната.
Някога, много отдавна, в предишните си дни, Райм беше пешеходец.
Имаше нещо успокояващо в ходенето. Как обичаше да се разхожда безцелно из Сентръл или Уошингтън Скуеър парк или пък бързо да премине през целия моден център. Обичаше и често да се поспира — да посъбере по някое веществено доказателство за база-данните на криминалната лаборатория; но щом прашинките мръсотия, растенията или образците от строителен материал бяха поставени на сигурно място, а техните източници бяха надлежно записани в тефтерчето му, той можеше спокойно да продължи разходката си. Често се случваше да извървява цели мили, без да спре.
Едно от най-тревожещите и дразнещите неща в сегашното му състояние беше невъзможността му да се разтоварва от напрежението. Вместо разходките сега той затваряше очи, потъркваше тила си о облегалката на инвалидната си количка или скърцаше със зъби.
Помоли Том да му налее малко скоч.
— Не трябваше ли да ти бъде бистра главата?
— Не.
— Аз все си мисля, че е тъкмо обратното.
„Върви по дяволите“, прокле го наум Райм и отново стисна зъби. Сега на Том щеше да му се наложи да почисти разкървавения венец и да се обади на зъболекаря да дойде. А аз винаги ще му бъда трън в очите.
Някъде много далече се разнесе гръм, светлините премигнаха.
Райм си представи Сакс начело на тактическия отряд. Тя, разбира се, беше права: всеки специален отряд, влязъл да прочисти и обезопаси дадено място, би унищожил почти всички оставени следи. И въпреки това той ужасно се тревожеше за нея. Понякога тя действаше твърде импулсивно. Виждал я беше ожесточено да се чеше, да повдига вежди и да си гризе ноктите от нетърпение. Райм, който винаги се отнасяше скептично към черното изкуство на психоаналитиците, можеше безпогрешно да разпознае признаците на всяко едно проявление на саморазрушително поведение. Той беше се возил в спортната й кола, чийто двигател беше дефорсиран. Спомняше си, че тогава тя вдигна немислимата скорост от сто и петдесет мили в час и не спираше да благославя разбитите пътища на Лонг Айлънд, които не й позволявали да вдигне два пъти повече.
Когато в ухото му заговори шепнещият й глас, той се сепна.
— Райм, там ли си?
— Казвай, Амелия.
Мълчание.
— Без малки имена, Райм. Не е на добро.
Той се опита да се засмее. Прииска му се въобще да не беше използвал имена, после се зачуди защо въобще го направи.
— Добре, казвай.
— На входната врата съм. След малко ще я разбият с таран. Момчетата от локацията смятат, че той наистина не е вътре.
— Носиш ли си някаква защитна жилетка?
— Свих една, ама ми е доста тясна. Изглеждам така, сякаш съм си сложила алуминиеви канчета вместо сутиен.
— На три — долетя до Райм гласът на Делрей. — Всички групи разбиват вратата, нахлуват през прозорците, покриват всички участъци, но да внимават при влизането. Едно…
Райм направо се разкъсваше. Ах, как му се искаше да пипне този Танцьор — дори усети в устата си
