вкуса на победата. Но, о, Господи, колко много се страхуваше за нея.
— Две…
„Сакс, хиляди проклятия“, помисли си той. „Не искам да се тревожа за теб…“
— Три…
Чу лек пукот, който напомняше пукането на кокалчетата на тийнейджър и в следващия момент той се озова приведен напред. Вратът му потрепери от пренапрежението и той се върна обратно към удобната облегалка. Том се появи отнякъде и започна да го разтрива.
— Нищо ми няма — измърмори Райм. — Благодаря ти. Можеш ли само да ми избършеш потта? Моля те.
Том го погледна подозрително — заради „моля те“, после му избърса челото.
„Какво правиш в момента, Сакс?“
Ужасно му се искаше да я попита, но не желаеше да я разсейва точно сега.
После някой рязко си пое дъх. Косъмчетата на врата му настръхнаха.
— Господи, Райм!
— Какво? Кажи ми!
— Жената… тази, Хоровиц. Вратата на хладилника е отворена. Тя е вътре. Мъртва е, но прилича на… О, Боже, очите й.
— Сакс…
— Изглежда онзи я е пъхнал вътре, докато е била още жива. Защо, по дяволите, ще трябва да…
— Мисли с него, Сакс. Хайде. Можеш.
— Господи!
Райм знаеше, че Сакс страда от клаустрофобия. Представяше си ужаса, който изпитваше, наблюдавайки начина на умъртвяване на конкретната жертва.
— Как я е завързал — с въже или със скоч?
— Със скоч. Някакъв вид прозрачно тиксо за опаковане. Но очите й, Райм. Очите…
— Дръж се, Сакс. Скочът е доста благоприятна повърхност за отпечатъци. Подът какво представлява?
— В дневната има килим. В кухнята — линолеум. А… — Писък. — О, Боже!
— Какво?
— Една от котките. Скочи точно пред мен. Малък дявол… Райм?
— Кажи.
— Надушвам нещо. Нещо смешно.
— Добре. — Беше я учил винаги да души въздуха, при оглед на местопрестъпления. Това беше първият факт, който един специален служител трябва да забележи. — Но какво означава смешно?
— Ами кисел мирис. Химически. Не мога да го определя.
Тогава той разбра, че нещо не се връзваше.
— Сакс — рязко попита той, — ти ли отвори вратата на хладилника?
— Не. Така си беше. Подпряна е със стол, поне така изглежда.
„Защо?“, запита се Райм. „Защо му е да прави това?“ Мислите му бясно се мятаха.
— Мирисът, Райм. Става все по-силен. Като дим е.
„Жената е за отвличане на вниманието!“, сети се изведнъж Райм. „Оставил е отворена вратата, за да е сигурен, че първите ще я забележат.“
О, не, не и отново!
— Сакс! Това е фитил, което ти мирише. Фитил е. Има бомба! Изпарявай се оттам! Веднага! Оставил е отворена вратата на хладилника, за да ни подмами вътре.
— Какво?
— Фитил е! Оставил е бомба. Имаш няколко секунди. Изчезвай оттам! Бягай!
— Мога да взема скоча. От устата й.
— Бягай оттам, мамка му!
— Мога да го отлепя…
Райм чу някакъв шум, някой рязко си пое дъх и след една-две секунди оглушителният тътнеж на експлозията сякаш огромен чук се стовари върху празна метална цистерна.
Ухото му отказа за известно време.
— Не! — изрева той. — О, не!
Погледна към Селито, който гледаше онемял разкривеното от ужас лице на Райм.
— Какво стана, какво стана? — повтаряше инспекторът. След малко Райм чу някой да вика по високоговорителчето, втъкнато в ухото му. Гласът му беше изпълнен с паника и ужас.
— На втория етаж има пожар. Стените са сринати. Няма ги… Има и ранени… О, Господи! Какво е станало с нея? Гледай колко кръв! Всичко е опръскано с кръв! Изпратете подкрепление. Втория етаж! Втория етаж!…
Стивън Кол направи пълен кръг около Двадесети участък в Апър Уест Сайд.
Сградата на участъка не беше далеч от Сентръл парк, така че той дори зърна от едно място дърветата. Пресечната улица, на която беше разположен участъкът, се охраняваше, но охраната не беше кой знае какво. Имаше всичко на всичко три ченгета пред една ниска сграда, които се оглеждаха нервно наоколо. От източната страна обаче нямаше никой, тъй като прозорците бяха оборудвани със здрави стоманени решетки. Предположи, че там се намираха арестите.
Той продължи по улицата, зави зад ъгъла и тръгна на юг, към следващата пресечка. Тук нямаше боядисани в синьо дървени магарета, преграждащи улицата, но пък имаше охрана — още две ченгета. Взираха се във всяка кола или случаен минувач. Огледа набързо сградата, после продължи на юг още една пресечка и кривна към западната страна на участъка. Вмъкна се в една пуста алея, измъкна от раницата си бинокъла и огледа по-подробно участъка.
— Ще можеш ли да се справиш, Редник?
— Сър, тъй вярно, ще мога, сър!
На паркинга до участъка имаше една газова колонка. Един полицай пълнеше резервоара на патрулния си автомобил с газ. Стивън никога не бе предполагал, че полицията купува газта си от колонките на Амоко или Шел.
Измина още един дълъг миг, през който той наблюдаваше газоколонката през бинокъла си, после го свали и го пъхна обратно в раницата си. Тръгна с бърза крачка на запад, като нито за момент не забравяше, че хората бяха тръгнали на хайка за него.
Шестнадесета глава
Час 12 от 45
— Сакс! — изрева отново Райм.
„Мамка му, какво, по дяволите, си мислеше? Как може да бъде толкова безразсъдна?“
— Какво се случи? — попита отново Селито. — Какво става?
Какво й се е случило?
— Имаше бомба в апартамента на Хоровиц — съкрушен отвърна Райм. — Сакс беше вътре, когато тя се взриви. Обади им се. Виж какво е станало. Ето, вземи гарнитурата.
Всичко е опръскано с кръв…
