четири хидроксилни групи.
— Амониева основа — каза Райм.
— Амониева? — попита Селито. — Май наистина ще използва изкуствен тор за тази си бомба.
— Някакви мазнини има ли? — попита Райм.
— Нито една.
— Тази нишка с амониевата група — тя от дръжката ли беше или от острието?
— От дрехите на пазача.
Амониева група по дрехите? Той помоли Куупър да сложи една от тях върху предметното стъкло на един от свързаните с компютъра му микроскопи.
— Голямо увеличение. Как е свързана амонячната група?
Екранът премигна. Нишката се превърна в голямо, разклонено дърво.
— Мисля, че е чрез нагряване.
Още една загадка. Хартия и амониеви групи… Райм си погледна часовника. Беше 2 и 40 сутринта. Изведнъж осъзна, че Селито му беше задал въпрос. Наклони към него глава.
— Казах — повтори инспекторът, — дали не е по-добре да започнем да евакуираме всички от квартала още сега? По-добре така, отколкото в последния момент, точно преди разсъмване.
Известно време Райм стоеше загледан в синкавото изображение на дървото върху екрана на компютъра си. После се сепна и каза:
— Да. Трябва да евакуираме всички. Сградите около участъка. Колко са те — по четири апартамента от двете страни и още толкова отсреща.
— Толкова много? — Вяло се усмихна Селито. — Наистина ли трябва да правим това?
Райм вдигна поглед към инспектора и каза:
— Не, промених мнението си. Целия квартал. Евакуираме целия квартал. Незабавно. И ми докарай Хауман и Делрей тук. Не ми пука къде се намират. Искам ги при мен веднага!
Седемнадесета глава
Час 22 от 45
Някои от тях спяха.
Селито беше в един фотьойл.. Като се събуди, беше целия измачкан, а косата му стърчеше на всички посоки. Куупър пък беше долу.
Сакс също явно беше прекарала нощта на един от диваните долу или в другата спалня на първия етаж. Вече не се интересуваше от „Клинитрон“-а.
Том пък с мътен поглед блуждаеше насам-натам, като от време на време мереше кръвното на Райм. Благодарение на него из цялата къща се разнесе мирисът на току-що сварено кафе.
Малко след разсъмване Райм отново се взираше в таблото с доказателствата. Бяха стояли будни до четири, планирайки как точно да пипнат Танцьора и любезно отговаряйки на стотиците постъпващи жалби заради евакуацията.
Дали ще им проработи късметът? Дали Танцьорът щеше да се хване в капана им? На Райм му се искаше да вярва, че е така. Но съществуваше още един въпрос, който не се харесваше на Райм, но който не можеше да бъде избегнат. Колко сигурен щеше да се окаже капанът им? Навлизаха в неговата територия. Как ще се държи той, когато усети, че е притиснат в ъгъла?
Том донесе кафето. После всички впериха погледи в тактическата карта на Делрей. Райм също, облегнал се в инвалидната си количка, се придвижи да я огледа подробно.
— Всички ли са на място? — попита той Селито и Делрей.
Групата 32-Е на Хауман и оперативният отряд от специалните части на Делрей от федерални агенти, покриващи източен Ню Йорк бяха заели позиции, готови за действие. Бяха се придвижили незабелязано под прикритие на нощта, използвайки канализации, покриви и сутерени, оборудвани в пълно бойно снаряжение, върху което бяха навлекли обикновени цивилни дрехи; Райм беше сигурен, че Танцьорът наблюдаваше отнякъде целта си.
— Тази нощ той няма да спи — беше казал Райм.
— Ти сигурен ли си, че ще действа по този начин, Линк? — плахо го беше попитал Селито.
Сигурен? Кой можеше изобщо да бъде сигурен в каквото и да било по отношение на Танцьора? Неговото най-опасно оръжие е измамата… Райм се обади кисело:
— Сигурност деветдесет и два точка седем процента. Селито изгрухтя нещо като смях.
В този момент се чу звънецът на входната врата. След секунда-две на вратата на всекидневната се появи плещест мъж на средна възраст, който Райм никога не беше виждал.
Откъм Делрей долетя сподавена въздишка, предвестник на проблеми. Селито също го познаваше и му кимна предпазливо.
Той се представи като Реджиналд Елиополос, помощник държавен прокурор, отговарящ за южен Ню Йорк. Райм си спомни, че това беше прокурорът по делото на Филип Хансен.
— Вие ли сте Линкълн Райм? Слушал съм много за вас. Да-да. Така е. — Той тръгна към него и автоматично протегна ръката си. После осъзна, че едва ли има някакъв шанс Райм да му стисне ръката, така че просто я премести към Делрей, който я пое с неохота. Веселата му реплика към Делрей: — Фред, колко се радвам, че те виждам! — означаваше точно обратното и Райм се зачуди откъде извираха тези две студени противоположности.
Прокурорът се направи, че не вижда Селито и Мел Куупър. Том инстинктивно усети какво ставаше и се въздържа да предложи на посетителя кафе.
— Да-да, така е. Чувам, че вие си ръководите истинска война оттук. Не се допитвате много-много до шефовете, но какво пък, и аз съм действал на момента. Понякога наистина няма време да чакаш някакви си подписи в три екземпляра. — Елиополос отиде до комбинирания микроскоп и погледна през окулярите. — Да-да — обади се отново той, макар да беше истинска загадка за Райм какво ли беше видял, след като беше изгасена лампата под предметното стъкло.
— Може би… — започна Райм.
— Преследването? Дали да го прекъснете? — Елиополос се завъртя на токовете си. — Разбира се. Ето как ще стане. Пред централната сграда на ФБР има един брониран фургон. Искам свидетелите по делото Хансен вътре до час. Пърси Клей и Брит Хейл. Ще бъдат откарани на Лонг Айлънд, във Федералния охраняван резерват Шорхам. Там ще останат до понеделник, когато ще се състои заседанието на Голямото жури. Край. Край и на преследването. Какво ще кажете за това?
— Мислите ли, че това е по-разумно?
— Да-да, точно така смятаме. Определено е така, вместо да ги използвате за примамка, водейки някакъв вид лична вендета от името на полицията в Ню Йорк.
Селито въздъхна. Делрей се обади:
— Не можеш ли да си отвориш очите за малко, Реджи. Ти също не си извън играта. Както виждаш, става дума за съвместна операция. При това наложена от обстоятелствата.
— Е, и? — отвърна разсеяно Елиополос. Вниманието му беше съсредоточено изцяло върху Райм. — Кажете, наистина ли смятахте, че никой от нас не помни, че този, същият престъпник уби преди пет години двама от вашите техници?
Ами, да-да, Райм наистина се беше надявал на това. А сега, след като виждаше, че не е така, това значеше, че всички бяха затънали в едно и също блато.
— Хей, хей — обади се жизнерадостно прокурорът, — да не мислите, че искам да предизвикам война в подземния свят? Така ли смятате? Защо ми е да го правя? Аз искам Филип Хансен. Всички ние искаме Филип Хансен. Нали така? В края на краищата, той е голямата риба.
В интерес на истината, Райм почти беше забравил за Филип Хансен и сега, след като му го припомниха, разбра накъде биеше прокурорът. Това му прозрение доста го разтревожи.
Тръгна с количката към Елиополос и го заобиколи като койот.
— Там сигурно разполагате с добре обучени агенти, така ли е? — попита невинно той. — Които ще пазят вашите свидетели, нали?
— В Шорхам ли? — отвърна неуверено прокурорът. — Ами, да, разбира се, че е така. Да-да.
