Оня нервно опипа джобовете на пленника си. Стивън лесно можеше да го премахне — вниманието му често се местеше от един предмет върху друг. По тялото му пробягваха търсещите пръсти на мъжа. Накрая оня отстъпи назад.
— Къде е партньора ти?
— Кой?
— Не ме будалкай. Знаеш за какво говоря. Изведнъж отново се почувства дребен. Пълен с червеи…
Нещо не беше наред.
— Наистина не зная за какво говорите.
— За ченгето, дето беше тук преди малко.
— Ченге? — прошепна Стивън. — В тази сграда ли?
Човекът неуверено премигна с кръвясалите си очи.
— Точно така. Ти не си ли му партньор?
Стивън отиде до прозореца и погледна навън.
— Не мърдай. Ще стрелям.
— Насочи това някъде по-встрани — изкомандва Стивън, като погледна през рамо. Вече не се тревожеше за освобождаването на чукчето. Започваше да осъзнава значимостта на грешката си. Повдигна му се.
Гласът на мъжа отново задра о гърлото му, докато повтаряше заплахата си.
— Спри! Не мърдай от мястото си! По дяволите, наистина ще те застрелям.
— По алеята има ли други от тях? — хладно попита Стивън.
Последва мълчание. После:
— Ти наистина ли не си ченге?
— По алеята има ли други от тях? — повтори рязко Стивън.
Мъжът се огледа неуверено:
— Преди известно време бяха цяла сюрия. Сложиха онези боклуджийски кофи и кесиите с боклук. Сега не зная, може да са си отишли.
Стивън гледаше замислено алеята. Кесиите с боклук… Значи са ги поставили, за да ги използвам за прикритие. Да ме подмамят.
— Ако извикаш на някого, кълна се…
— О, я тихо — Стивън отново огледа внимателно алеята, търпелив като боа. В крайна сметка забеляза една слаба сянка върху камъните от настилката — зад едната от кофите. Премести се леко. Инч-два.
После на покрива на сградата, зад охранявания блок — върху асансьорния винкел — потрепна друга сянка. Бяха достатъчно добри, за да не си показват дулата на пистолетите, но не чак толкова, за да се сетят, че неподвижната вода от водната кула на покрива може да отрази сенките им.
Господи, Боже… Някак Линкълн Червея беше предугадил, че той няма да се хване на въдицата с Двадесети участък. През цялото време го бяха очаквали да се появи точно тук. Линкълн дори беше предвидил стратегията му — че Стивън ще се опита да мине през алеята, точно от тази сграда.
Лицето от прозореца…
Изведнъж му хрумна абсурдната идея, че Линкълн Червея е бил онзи, който го гледаше от прозореца в Александрия, Вирджиния. Осветен от кървавочервената светлина, вперил поглед право в очите му. Естествено, не можеше да бъде той. Но дори тази увереност не успя да уталожи разбунтувалия се стомах на Стивън. Повдигна му се отново и се почувства дребен.
Леко подпряната врата, отворения прозорец, развяващото се от него перде… истинска шибана официална покана за гости. И алеята: съвършена зона на поражение.
Единственото, което го беше спасило, беше собственият му инстинкт.
Линкълн Червея му беше устроил капан. Кой, мамка му, е той?
В ушите му бушуваше ярост. Заля го гореща вълна. Ако наистина го очакваха, значи се движеха по процедурата „Локация и надзор“. Което пък означаваше, че ченгето, което тази жалка твар беше видяла, скоро щеше да се върне да провери отново стаята, в която бяха. Стивън се завъртя към дребосъка.
— Преди колко време мина ченгето да провери тази стая?
Страхливите очички на човека премигнаха и той целият се изчерви от обзелия го ужас.
— Преди около десет минути.
— С какво оръжие беше?
— Не зная. Май беше от онези модните. Приличаше на автомат.
— Кой си ти?
— Не съм длъжен да отговарям на шибаните ти въпроси — опита да се защити онзи. Посегна да изтрие течащия си нос с ръкава си. Грешката му беше, че го направи с ръката, с която държеше пистолета. За част от секундата Стивън го изби от ръката му и блъсна кльощавия на пода.
— Не! Не ме убивай!
— Млъквай! — излая Стивън. По навик отвори барабана да види с колко патрона разполага. Нямаше нито един.
— Празен ли е? — попита той, невярващ на очите си.
Онзи вдигна рамене.
— Аз…
— Ти си ме заплашвал с празен пистолет?
— Ами… Нали знаете, ако те хванат и оръжието ти е празно, минаваш по-леко.
Стивън нищо не разбираше. Та той можеше спокойно да го убие заради глупостта му да носи незаредено оръжие.
— Какво търсиш тук?
— Върви си и ме остави на мира — изскимтя мъжът, като се опита да се изправи на краката си.
Стивън пусна Колта в джоба си, сграби своята Берета и я насочи към челото на онзи.
— Какво правиш тука? Той отново изтри носа си.
— На горния етаж има лекарски кабинети. А понеже в неделя няма никой тука, аз реших да задигна някой образец, нали се сещаш?
— Образец ли?
— Нали докторите получават образци от всякакви лекарства и то напълно безплатно. На всичкото отгоре те никъде не се водят, така че човек може да си свие колкото му душа иска и никой няма да го усети. Ама то всичко има, перкодан, фиоринал, диетични лайна и все такива.
Стивън обаче не чуваше нищо. Отново го заля хладният полъх на Линкълн Червея. Линкълн беше съвсем наблизо.
— Хей, добре ли си, какво ти стана? — попита мъжът, вперил поглед в лицето на Стивън.
Странно, червеите изчезнаха.
— Как се казваш?
— Джоуди. Е, Джо Д’Орфио, но всички ми викат Джоуди. Ами ти?
Стивън не отговори. Гледаше през прозореца. От покрива на сградата зад охраняваната се размърда още една сянка.
— Виж, Джоуди, слушай внимателно. Искаш ли да изкараш малко пари?
— Е? — нетърпеливо попита Райм. — Какво става?
— Още е в сградата, източно от охраняваната къща. Все още не е излязъл на алеята — докладва Селито.
— Какво се бави? Вече трябваше да е тръгнал. Няма причина да изчаква. Да не сте оплескали нещо?
— Нашите претърсват цялата сграда. Не го намерихме в стаята, където си мислехме, че ще влезе.
Онази с отворения прозорец. Проклятие! Райм беше спорил по въпроса дали да му оставят отворен прозореца да го съблазнява. Твърде явно беше. Танцьорът беше станал подозрителен.
— Всички са на позиция със заредени оръжия, нали?
