— Но той ще ме види. Предния път светеше с фенерче и сега аз ще бъда първото нещо пред очите му!
— Заставаш там и си вдигаш ръцете.
— Ще ме застреля — проскимтя Джоуди.
— Не, няма. Трябва да ми се довериш.
— Но… Очите му се стрелнаха към вратата. Той изтри с ръкав лицето си.
— Дали няма да се изметне този човек, Редник?
— Вярно, рисковано е, сър, но аз съм пресметнал вероятностите и мисля, че няма. Той просто е алчен за пари.
— Ще трябва да ми вярваш. Джоуди въздъхна.
— Добре, добре…
— Дръж ръцете си вдигнати и той няма да стреля.
— Така ли? — той вдигна ръце.
— Отстъпи назад, така че лицето ти да бъде в сянка. Да, точно така. Не трябва да вижда лицето ти… Така. Много добре.
Сега стъпките се чуваха съвсем наблизо. Човекът се стараеше да върви безшумно. Поколеба се.
Стивън докосна пръст до устните си и легна на пода, сякаш се сля с него.
Стъпките изчезнаха, човекът спря пред вратата. Отвори я безшумно. Беше облечен в противокуршумна жилетка и яке с надпис ФБР. Влезе в стаята и започна внимателно да я осветява с фенерчето си, прикрепено към затворната рама на пистолета си. Когато лъчът освети корема на Джоуди, онзи започна да прави нещо, което удиви Стивън.
Започна да натиска спусъка.
Много бавно и много леко. Но Стивън беше застрелял толкова много животни и хора, че познаваше всяко трепване на мускула, напрежението на стойката и всичко, свързано с физиката и психиката на човека, точно преди да стреля с оръжието си.
Трябваше да се действа бързо. Той скочи върху автоматичния пистолет и отмести цевта му настрани. Едновременно с това издърпа скритата гарнитура за глава със слушалки и говорител. След това заби късия си нож в трицепса на мъжа, точно под мишницата, парализирайки по този начин дясната му ръка. Онзи изрева от болка.
Значи надъхани са да убиват! — мислеше си Стивън. Не ги вълнуват вдигнати ръце, а? Казали са им, щом ме видят, да стрелят на месо. Независимо дали съм въоръжен, или не.
Джоуди изскимтя:
— Боже, Господи! — Пристъпи неуверено напред, ръцете му бяха все още във въздуха. Погледнат отстрани си беше направо смешен.
Стивън ритна агента и той падна на колене. Махна му специалната каска и му запуши устата с един парцал.
— Господи, ти го наръга — обади се отново Джоуди, като смъкна ръцете си и се приближи.
— Млъквай. За какво говорихме? Изходът.
— Но…
— Тръгвай.
Джоуди неохотно тръгна.
— По-бързо бе, кретен — побесня Стивън.
Джоуди хукна към дупката в стената. Почти незабавно след него Стивън намъкна агента в коридора, полувлачейки го.
Значи, надъхани да убиват…
Линкълн Червея беше подписал смъртната му присъда. Стивън беше направо разярен.
— Спри. Изчакай ме там — нареди той на Джоуди.
Стивън включи отново слушалките в радиостанцията му и се заслуша. Бяха настроени на специалната честота за тактически операции. Чу как почти една дузина ченгета се обадиха да докладват от различни части на сградата.
Нямаше много време, но се налагаше да ги забави малко.
Поведе зашеметения агент към жълтоосветеното фоайе.
Извади отново ножа си.
Двадесета глава
Час 23 от 45
— По дяволите! По дяволите! — беснееше Райм. По брадичката му потече слюнка. Том пристъпи към количката му и го избърса, макар Райм ядно да го беше отблъснал.
— Бо? — викаше той в микрофона.
— Казвай — обади се Хауман от командния фургон.
— Мисля, че пак ни е прецакал и вече си пробива коридор за отстъпление. Накарай агентите си да се движат най-малко по двойки. Никой не трябва да остава сам. Натикай всички в сградата. Мисля…
— Чакай… чакай. О, не…
— Бо? Сакс?… Някой чува ли ме? Никой не му отговори.
После по радиото му долетяха крясъците; след това всичко изчезна и накрая до него долитаха само накъсани фрази.
— … помощ. Все пак имаме кървава следа… В съседната сграда. Точно така, вдясно… не… надолу по стълбите… Мазето. Инелман не се е обаждал. Той беше… мазето. Всички там, мърдайте. Хайде, на бегом!
Райм викна:
— Бел, Чуваш ли ме? Удвои си охраната. Не повтаряй, не ги оставяй без надзор. Танцьорът се е измъкнал и не знаем къде се намира.
По радиостанцията се чу спокойния глас на Роланд Бел:
— Взели сме ги под крилото си. Бъди сигурен, че никой няма да се промъкне дотук.
Това изнервящо чакане! Направо непоносимо. На Райм му се крещеше от ярост.
Къде ли беше?
Змия в тъмна стая…
После един по един се заобаждаха агентите, докладвайки на Делрей или Хауман, че са обезопасили етаж след етаж.
Накрая Райм чу:
— Мазето обезопасено. Но, Боже Господи, колко кръв има тук! И освен това Инелман липсва. Не можем да го намерим. Господи, всичката тази кръв!
— Райм, чуваш ли ме?
— Да, казвай.
— В мазето на съседната сграда съм — каза Амелия Сакс на микрофончето си, докато се оглеждаше.
Стените бяха мръсно жълти, циментови, а подът беше боядисан в сиво като военен кораб. Човек обаче едва ли имаше време да огледа обстановката във влажното помещение; навсякъде беше опръскано с кръв, приличаше повече на една от ужасяващите картини на Джаксън Полък.
