„Клетникът“, помисли си тя. „Инелман. Дано по-скоро го открият. На човек, загубил толкова кръв, не му оставаха повече от петнадесет минути.“
— С теб ли е куфарчето с инструментите? — попита я Райм.
— Нямаме време! Изгубил е доста кръв, трябва да го намерим!
— Дръж се, Сакс. Куфарчето. Отвори го. Тя въздъхна.
— Добре. Ето, отворих го.
Куфарчето за анализ на петна от кръв съдържаше линийка, транспортир, рулетка, реагента Касъл- Майер, използван за първоначален кръвен анализ. Имаше и Луминол — веществото за откриване на остатъци от железния окис, който беше част от кръвта, дори след като престъпникът старателно избърше мястото.
— Тук е голяма касапница, Райм. Едва ли ще мога да открия нещо.
— О, нали знаеш, че от местопрестъплението можем да научим много, Сакс. И то наистина много.
Ами да, ако някой въобще можеше да анализира подобна зловеща обстановка, това беше само Райм и никой друг.
Сети се, че той и Мел Куупър бяха дългогодишни членове на Международната организация за кръвен анализ. (Това, което не се беше сещала, бяха злокобните кървави пръски от местопрестъпленията и факта, че съществуваха хора, превърнали ги в своя професия.) Конкретно това, което виждаше в момента пред очите си беше безнадеждно.
— Трябва да го намерим…
— Сакс, успокой се… Чуваш ли ме?
След секунда тя се обади:
— Добре де, добре.
— Засега ти трябва само линията. Първо ми кажи какво виждаш.
— Кръв има навсякъде.
— Формата на капките е много важна. Разбира се, ако повърхността е идеално гладка, всичко това се обезсмисля. Какъв е подът?
— Циментова замазка.
— Добре. Колко са големи капките? Измери ги.
— Той умира, Райм.
— Колко са големи? — сряза я той.
— С различна големина са. Една трета са около два сантиметра. Има и по-големи.
Около три сантиметра. Другите две трети са ситни пръски.
— Забрави за тях. Това са отделили се при падането пръски. Опиши ми най-големите. Каква форма имат?
— Повечето са кръгли.
— Краищата им назъбени ли са?
— Да — измърмори тя. — Но има и някои, с правилна, кръгла форма. Ето една-две точно пред мене. Макар, че тези са по-малки.
Къде ли е той? — чудеше се тя. Инелман. Не го познаваше. Беше изчезнал, а кръвта му изтичаше като фонтан.
— Сакс?
— Какво искаш? — сопна му се тя.
— Ами малките капчици? Опиши ми ги.
— Нямаме време да се занимаваме с това!
— Нямаме време да не се занимаваме — хладно я прекъсна той.
„Проклет да си, Райм“, помисли си тя, после каза:
— Добре — и ги премери. — Малко повече от сантиметър. Съвършено кръгли. Никакви назъбени ръбове.
— Къде се намират? — задъхано попита той. — В единия край на коридора или в другия?
— Повечето са по средата. В края на стаята има някакъв склад. Вътре в него и около него капките са по-големи и са с назъбени ръбове. В другия край на коридора те са по-малки.
— Така, така — обади се замислено Райм, после обяви: — ето значи какво е станало… Как се казваше агентът?
— Инелман. Джон Инелман. Приятел на Делрей е.
— Танцьорът е пипнал Инелман в склада, наръгал го е веднъж, някъде високо по тялото. Целта му е била да го омаломощи, най-вероятно в рамото или шията. Оттам са големите капки с неравни краища. После го е помъкнал навътре в коридора, където го е наръгал още веднъж, по-ниско. Оттам са малките, кръгли капки. Колкото от по-ниско са падали капките, толкова по-правилни са ръбовете им.
— И защо му е било да го прави? — задъха се тя.
— За да ни забави и обърка. Той знае, че ние ще тръгнем да си търсим човека, преди да продължим с неговото преследване.
„Прав е“, помисли си тя, „само дето ние не сме се разбързали да го търсим.“
— Колко е дълъг коридорът?
Тя въздъхна и погледна натам.
— Към петнадесет метра; кървавата диря върви по цялата му дължина.
— Има ли стъпки в кръвта?
— Колкото си искаш. Във всички посоки. Чакай… Видях товарен асансьор. Досега не бях го забелязала. Натам води и кръвта! Сигурно е вътре. Трябва да…
— Не, Сакс, чакай. Прекалено явно е.
— Трябва да отворим вратата на асансьора. Ще се обадя на онези от пожарната да донесат нещо да я отворят, ключ или каквото и да е. Те ще могат…
Райм бавно каза:
— Слушай внимателно. Капките, които водят към асансьора, приличат ли ти на сълзи? Виж и дали опашките им сочат различни посоки?
— Той сигурно е в асансьора! По вратата има размазани кървави петна. Сигурно умира вътре, Райм. Ти ме слушай внимателно.
— Значи приличат на сълзи? — попита невъзмутимо той. — И опашчици като на попови лъжички, така ли?
Тя погледна надолу. Така си беше. Точно на попови лъжички приличаха, опашките им бяха насочени в най-различни посоки.
— Да, Райм. Така е.
— Върни се обратно, до началото им.
Това си беше жива лудост. Инелман сигурно вече агонизираше в асансьора. Погледна към металната врата, мина й през ума да прати Райм и съветите му по дяволите, но после реши да се върне обратно.
Откри мястото, където изчезнаха „поповите лъжички“.
— Тука, Райм.. Тука изчезват.
— Пред шкаф или врата?
— Да, как разбра?
— И тя е залостена отвън?
— Точно така.
Как, по дяволите, го правеше?
— Значи, след малко ще дойде специалният отряд да прегледа ключалката — Танцьорът едва ли се е залостил там. Но пък Инелман е вътре. Ти ще отвориш вратата, Сакс. Използвай клещи за дръжката, не я пипай. Може да има някой отпечатък. И, Сакс?
— Да?
— Не мисля, че е поставил бомба. Не е имал време. Но, в каквото и състояние да е нашия агент, а то хич няма да е добро, забрави го за минута и се огледай за капани.
— Добре.
— Обещаваш ли?
