креозотът е от самите траверси. О, да, а парченцето цимент с плочката е от мозайка. Стените на много от старите станции на метрото бяха облицовани с такива мозайки — нали ги знаете, изобразяващи безвкусни картини или нещо, свързано с конкретния квартал.
— Да бе — съгласи се Сакс, — станцията на Астор Плейс имаше такава мозайка, с някакви животни, с които Джон Джейкъб Астор търгувал.41
— Залепена за цимент порцеланова плочка. Значи, затова Танцьорът се е повел с отрепка като него. Заради скривалище. Явно приятелчето на Танцьора е бездомен наркоман, който живее в някое изоставено разклонение или тунел на старите станции на метрото.
Изведнъж Райм видя, че всички гледаха към една сянка на човек застанал до вратата, несмеещ да влезе. Той млъкна.
— Делрей? — неуверено каза Селито.
Мургавото мрачно лице на Делрей се появи иззад стъклото на вратата.
— Какво става? — попита Райм.
— Инелман, ето какво става. Зашиха го. Цели триста шева му ударили. Но било твърде късно. Бил загубил твърде много кръв. Току-що умрял.
— Съжалявам — обади се Сакс.
Агентът вдигна ръце. Дългите му, кокалести пръсти приличаха на къси, остри копия.
Всички в стаята познаваха дългогодишния партньор на Делрей — онзи, който беше убит от бомбата в сградата на Федералното управление в Оклахома сити. През ума на Райм мина и случаят с Тони Панели, онзи, когото бяха отвлекли преди няколко дена в самия център на града. Може би и той вече беше мъртъв. Единствената следа при отвличането му бяха онези зрънца пясък с необяснен все още произход.
Днес още един от приятелите на Делрей си беше отишъл.
Агентът се заразхожда напред-назад с големи, застрашителни крачки.
— Знаете ли защо го намушкаха, а? Инелман?
Всички знаеха; никой не му отговори.
— За отвличане на вниманието, ей за това. Затова утрепаха един човек. За да ни отвлекат вниманието от тях. Можете ли да повярвате? Заради едно шибано, скапано отвличане на вниманието, мамка му! — Внезапно се закова на място. Погледна към Райм с големите си, ужасяващи черни очи. — А ти, Райм, откри ли нещо повече за тоя мръсен шибаняк?
— Не е кой знае какво. — И той обясни набързо за бездомния приятел на Танцьора, за наркотиците и за вероятното им скривалище в метрото. Някъде там.
— Това ли е всичко?
— Ами май че да. Е, не сме свършили още с всички следи от мазето, но…
— Следи — отвратен прошепна Делрей. Тръгна към вратата, но внезапно спря. — Отвличане на вниманието. Това не може да бъде никаква причина да умре един добър човек, мамка му! Не разбирате ли, никаква причина не е това!
— Фред, чакай… трябваш ни тук.
Той обаче не чу, или, ако беше чул, реши да се направи, че не чува. Излезе бързо от стаята.
След секунда се чу отсеченото щракване на ключалката на входната врата.
Двадесет и първа глава
Час 24 от 45
— О, роден дом — каза Джоуди.
Матрак, два кашона дрехи, консерви. Списания — Плей-бой и Пентхаус, още някакви евтини списания и те — хард порно, към които Стивън погледна с отвращение. Една-две книги. Зловонната изоставена станция на метрото, където живееше Джоуди, някъде под центъра на града, беше затворена може би преди десетки години, на нейно място бяха открили нова, на една съседна улица.
„Идеално място за червеи“, помисли си погнусен Стивън, после положи доста усилия да изхвърли образа им от съзнанието си.
Бяха се озовали на една малка станция откъм тунел на нивото на релсите. Доста път извървяха — сигурно имаше две-три мили от охраняваната къща до тука. Движеха се само под земята, през мазета, тунели, широки и по-тесни канализационни тръби. На едно място спряха, за да оставят фалшива следа — повдигнаха и отместиха един капак на канавка. Накрая се бяха добрали до тунела на метрото и то може би за рекордно време, макар че Джоуди беше направо за оплакване, що се отнася до физическата му подготовка. През цялото време не спря да пухти и да се задъхва, опитвайки се да не изостава много от широката войнишка крачка на Стивън.
В една от стените се виждаше врата, която водеше навън, но беше здраво залостена отвътре. През дъските й се процеждаха наклонени лъчи слънчева светлина, осветявайки огромното количество прах, който се носеше из въздуха. Стивън погледна навън към мрачното, покрито с облаци пролетно небе. Скитниците бяха насядали по тротоарите и ъглите на улиците, около тях се въргаляха бутилки „Буревестник“ и „Колт 44“, а цялата улица беше осеяна с напукани гумени тапи на стъкленици. На пешеходната алея един огромен плъх дъвчеше нещо сиво.
Стивън чу иззад гърба си някакво дрънчене и се обърна да види как Джоуди изсипваше цели шепи откраднати хапченца в алуминиеви кутии от кафе. Беше се навел и внимателно ги разпределяше, преди да ги „консервира“. Стивън бръкна дълбоко в раницата си и измъкна оттам клетъчния си телефон. Набра номера на Шийла. Чакаше да чуе телефонния й секретар, но вместо това се включи друг запис, който му съобщи, че телефонната линия е повредена.
О, не…
Беше направо зашеметен.
Това означаваше, че заредената чанта с експлозив беше гръмнала в апартамента на Шийла. А това означаваше, че те бяха разбрали, че той е бил там. Как, по дяволите, се бяха досетили?
— Добре ли си? — попита го Джоуди. Как?
Линкълн, Кралят на Червеите. Ето как! Линкълн, бялото, пълно с червеи лице, което го гледаше от прозореца…
Дланите на Стивън се овлажниха от избилата пот.
— Хей?
Той вдигна поглед.
— Май не ти е…
— Нищо ми няма, добре съм! — побърза да отговори Стивън.
„Стига си се тормозил“, каза си. Щом се е взривила, поне знаеш, че бомбата беше достатъчно мощна да помете целия апартамент и да не остане следа от тебе. Така че — нямаше проблеми. В пълна безопасност си. Те никога не могат да те проследят, никога няма да могат да те хванат. Червеите никога няма да стигнат до тебе…
Той погледна Джоуди, който беше лепнал на лицето си любезна усмивка, а в очите му се четеше любопитство. Чувството, че е дребен изчезна.
— Няма нищо — обясни Стивън. — Просто се наложи една малка промяна в плановете. — Той изключи телефона си.
После отвори отново чантата си и отброи пет хиляди долара от пачка с банкноти по сто долара.
— Ето ти парите.
Джоуди онемя при вида на толкова пари. Очите му се замятаха от лицето на Стивън към банкнотите и обратно. Тънката му ръка се протегна, трепереща и внимателно пое петте хиляди, сякаш можеха да се счупят, ако ги стиснеше твърде силно.
Докато ги вземаше, ръката му докосна ръката на Стивън. Дори през ръкавицата убиецът усети, че нещо отвътре го разтърси. Чувството приличаше на онова, когато го бяха наръгали в корема с остър като бръснач нож — беше по-скоро зашеметен, но не усещаше болка. Стивън пусна парите и като погледна встрани каза:
— Ако отново ми помогнеш, ще имаш още десет.
Червеното подпухнало лице на оня се разкриви в предпазлива усмивка. Той си пое дълбоко дъх и
