— Редник, какви, по дяволите, ги вършиш?
— Сър, в момента съм зает, сър. Ще ви докладвам по-късно.
— Редник…
— По-късно, сър!
— Пия за тебе — каза Джоуди.
— Не, за тебе — отвърна Стивън.
И те се чукнаха, единия с „пролетната“ вода, другия, с портокаловия сок. Пиха за техния необичаен съюз.
Двадесет и втора глава
Час 24 от 45
Истински лабиринт.
Подземната мрежа на нюйоркското метро се простираше върху 250 квадратни мили, повече от дузина отделни тунела, които пресичаха четири от петте главни квартала на града (От това число се изключваше единствено Стейтън Айлънд, чиито жители, разбира се, се славеха със собственото си корабче.)
Всеки сателит можеше да открие доста по-бързо изгубена лодка насред Северния Атлантически океан, отколкото екипа на Райм — двама мъже, скрити някъде в нюйоркското метро.
Нашият криминалист, Селито, Сакс и Куупър усърдно преброждаха надлъж и нашир картата на града, лепната набързо и безцеремонно върху една от стените на Райм. Самият Линкълн се взираше внимателно в разноцветните линии, представляващи различните главни артерии — синята беше Осмо авеню, зелената — Лексинтън, а червената — Бродуей.
Райм имаше специално отношение към недружелюбната към него самия мрежа на метрото. Точно в една от тези дупки, тоест ремонтираща се станция на метрото, една дъбова греда беше паднала и прекършила гръбнака му. Това се беше случило точно, когато той се беше навел и посягаше към златиста нишка, сякаш паднала от косата на истински ангел върху тялото на една жертва на жестоко убийство.
Но дори преди този инцидент, метрото винаги беше играло важна роля в разследванията на нюйоркската полиция. Докато завеждаше отдела Разследване и разпределение на силите, Райм старателно беше разучавал картата на метрото: това наистина беше необходимо, тъй като станциите покриваха доста голяма територия от града. Освен това при построяването им бяха използвани твърде разнообразни строителни материали, които можеха да бъдат използвани при свързването на даден престъпник с точна линия на метрото, ако не и квартала или дори спирката му. Всичко това единствено въз основа на следите от строителни материали, открити по дрехите му. В продължение на доста години самият Райм беше събирал образци от различни места от метрото — някои от тях датираха чак от миналия век.
Райм нареди на компютъра си да набере един номер и след няколко секунди той се свърза със Сам Хъдълстън, шефът на Транзитната пътна полиция. Те, както и всяка квартална полиция, си бяха най- обикновени ченгета, по нищо не се различаваха от онези в централната сграда на нюйоркската полиция, но се занимаваха само с транспортната система. Самият Хъдълстън познаваше отдавна Райм. И щом чу гласа му, настъпи известно мълчание, което би било силна братска прегръдка, ако бяха се видяли лице в лице. Хъдълстън, както и повечето бивши колеги на Райм нямаше и представа, че приятелят му едва се беше върнал от света на мъртвите.
— Ако трябва, ще затворим някоя линия — попита Хъдълстън, след като Райм му разказа набързо за Танцьора и неговия нов помощник. — Можем да осигурим и пълно претърсване.
Селито беше чул въпроса по микрофона и поклати глава. Райм се съгласи.
— Не, няма нужда да се цапаме с още кръв. Освен това имам доста основания да смятам, че той се крие в някоя от изоставените станции.
— Няма кой знае колко празни станции — осведоми го Хъдълстън. — Но има много зарязани отсечки, свързващи тунели, работни площадки. Ама, Линкълн, кажи де, как си, какво правиш? Аз…
— Добре съм, Сам. Супер — побърза да отклони въпроса той, както винаги беше правил. После прибави: — Та значи става дума — абе нали се сещаш, съдим по намереното по подметките. Не са в използван участък, понеже веществата, които открихме, са били използвани отдавна. Така че ние стигаме до извода, че те са наблизо, тук, в Манхатан. Имаме една карта, но имаме нужда от помощта ти, за да стесним района за претърсване.
— Винаги можеш да разчиташ на мен — отвърна шефът. Райм почти не можеше да си спомни как изглеждаше Хъдълстън. Ако съдеше по гласа му, той беше висок, здрав и атлетичен мъж, но пък в такъв случай Райм би приличал на Олимпийски атлет, ако не можеха да видят тялото му.
— Значи мръсотията има високо съдържание на влага и солидно количество фелдшпат и кварцов пясък.
— Все така ще те запомня с твоите мръсотии, Линкълн.
— Да, ама полезно нещо е калта, ще отречеш ли? — защити се той и продължи: — Незначителни количества скала, при което не е била откъртена или взривена, няма варовик нито пък Манхатанската слюдена шиста. Значи става дума само за центъра. И от количеството на дървени частици, вероятно е близо и до Канал Стрийт.
На север от Двадесет и седма улица твърдата скална основа на полуострова беше съвсем близо до повърхността на Манхатан. На юг от нея почвата е съставена от кал, пясък и глина, предимно мочурлива. Когато работниците, прекопаващи подводните тунели, са копали този тунел за метрото, един ден кашообразната почва около Канал Стрийт напълнила цялата галерия. След този случай се налагало два пъти дневно цялата работа да спира, за да се изпомпва тинята от тунела и да се укрепват стените с допълнителни подпорни греди, които с годините бяха изгнили в почвата.
Хъдълстън не звучеше обнадеждаващо. Макар информацията на Райм значително да стесняваше географския район, по думите на шефа на Транзитна пътна полиция, там имало около дузина свързващи тунели, транспортни платформи, дори цели отсечки заедно със станциите са били затваряни през годините. Някои от тях били запечатани и забравени като египетските гробници. Доста години след смъртта на Алфред Бийч работниците, които копаели един от тунелите, стигнали до кухина и се натъкнали на един от неговите старинни тунели, отдавна изоставен, със стенни мозайки, огромно пано, както и огромен резервоар за вода с инкрустирана върху него златна рибка.
— Има ли някаква вероятност вашият човек да спи някъде близо до действащите станции или между тях в страничните отклонения? — попита Хъдълстън.
Селито поклати глава.
— Той не е такъв тип. Обикновен наркоман. Като всички себеподобни много се притеснява някой да не му открадне стокицата.
Райм каза на Хъдълстън за тюркоазената мозайка.
— Невъзможно е да се каже откъде е, Линкълн. Ако знаеш само колко пъти сме сменяли плочките къде ли не. Така че не бих се учудил навсякъде да сме напълнили тунелите с такъв прах. Кой знае откъде го е довлякъл.
— Добре, кажи ми една цифра, шефе — каза Райм. — На колко точно места трябва да проверим за това?
Мисля, че се сещам за около двадесетина места — отвърна атлетичният глас. — Може да са с едно-две по-малко.
— Уха. — измърмори Райм. — Ами тогава изпрати ни най-вероятните според теб по факса.
— Хубаво. За кога ви трябват? — Но преди Райм да има време да отговори, Хъдълстън каза: — Забрави, че съм те питал. Помня те отпреди. Обикновено ги искаше за вчера.
— Не, за миналата седмица — пошегува се Райм, леко изнервен, дето приятелят му дрънкаше глупости вместо да пише през това време.
След около пет минути факсът забръмча. Том постави листа хартия върху масата пред Райм. На него бяха отбелязани петнадесетте най-вероятни места в метрото.
