Нещо се раздвижи. С тежка стъпка на перваза на прозореца му се появи един сокол. Райм мярна за момент белите гърди на птицата, понеже тя бързо завъртя синьо-сивия си гръб към него и отправи поглед към Сентръл Парк. Беше мъжки. Скитник, както го беше определила Пърси Клей. По-малък и по-милостив от женската. Спомни си още нещо за соколите скитници. Те буквално се бяха върнали от оня свят. Съвсем неотдавна цялата популация в източна Северна Америка беше станала напълно стерилна под влиянието на използваните химически торове и повечето птици от вида бяха измрели. Единствено благодарение на усилията на природолюбители, които отглеждаха птиците в домашни условия, и наложения контрол върху пестицидите видът беше възроден.
Върнал се от оня свят…
Нещо запращя. В следващия момент заговори Амелия Сакс. Гласът й беше напрегнат, докато му докладваше, че всички са заели позиции в охраняваната къща.
— Всички сме на последния етаж, заедно с Джоуди — каза тя. — Чакай… Ето го и фургона.
За примамка бяха използвали един брониран джип 4?4, със затъмнени стъкла. Вътре бяха натъпкани четири ченгета от специалните части. След него щеше да се движи друг фургон, без отличителни знаци, каран от двама „водопроводчика“. Всъщност, това бяха момчетата от 32-Е в работни дрехи. Отзад щяха да се возят още четирима от тях.
— „Стръвта“ е долу. Добре де… добре.
Бяха преоблекли двама от групата на Хауман вместо свидетелите, викаха им „стръвта“. Сакс го осведоми:
— Тръгват.
Райм почти беше уверен, че след като беше проучил подробно новия план на Танцьора, той едва ли щеше да стреля по тях със снайпер. И въпреки това задържа дъха си в очакване.
— Вървят към джипа… Щрак и всичко замлъкна.
Ново щракване. Шум. Този път беше Селито.
— Успяха. Направо супер. Потеглят. „Опашката“ тръгва след тях.
— Добре — каза Райм. — Джоуди там ли е?
— До мене. Вътре сме.
— Кажи му да се обади.
— Дадено, Линк. Ето. Всичко отново замлъкна. Чакаше.
Да види дали този път Танцьорът щеше да се уплаши. Да види дали този път беше успял да изпревари хладния ум на човека насреща си.
Чакаше.
Клетъчният телефон на Стивън изцърка. Той го отвори.
— Ало.
— Здрасти. Аз съм. Дж…
— Знам — отвърна Стивън. — Без имена, моля те.
— Добре де, прав си — Джоуди беше нервен като притиснат в ъгъла язовец. Шашна се, замълча, после каза: — Ами, тука съм.
— Добре. Хвана ли онзи негър да ти помага?
— Аха. Тука е.
— Ти къде си. Точно ми кажи.
— На улицата точно срещу онази къща. Човече, много ченгета бе. Ама никой не ми обръща внимание. Един фургон спря точно преди мъничко пред входа на къщата. От ония, четири по четири. Грамаден. Май че е Юкон. Син е и лесно се забелязва. — В смущението си той беше започнал да става обстоятелствен, мислите му ставаха несвързани. — Много е готин, направо върхът. Прозорците му са огледални.
— Което значи, че са бронирани.
— О! Така ли? Егати, колко много знаеш.
„Ти ще умреш“, обърна се мълчаливо към него Стивън.
— Онези, мъжът и жената тъкмо прибягаха през градинката към фургона. Около тях има сигурно към десетина ченгета.
— Да не са някои други, преоблечени?
— Не, сигурен съм, че са те. Хич не приличат на ченгета, пък и ми изглеждат доста изплашени. Ти на Лексингтън ли си?
— Да.
— В кола?
— Разбира се, че съм в кола — ядоса се Стивън. — Да не искаш да стърча прав? Свих един боклук, май японски. Ще тръгна след тях. И щом излезем на някое пусто място, ще приключа с това.
— Как?
— Какво как?
— Как ще приключиш с тях? Ще им хвърлиш граната или ще ги надупчиш с картечница?
Стивън си помисли: „Изгаряш ли от любопитство?“ Но каза:
— Не съм решил още. Зависи.
— Виждаш ли ги? — Джоуди звучеше много неуверено.
— Да. Зад тях съм. Влизам в движението.
— Японска кола, а? — попита отново Джоуди. — Тойота ли е?
„Ах ти, малка гнидо предателска“, горчиво си мислеше Стивън, „защо се опитваш да ме мамиш, макар да знаеш, че едва ли ще ти се размине!“
Всъщност Стивън в момента наблюдаваше как Юкон-ът и другият фургон преминаха покрай него. Той съвсем не беше в японска кола или в някакви други лайна. Въобще не беше в кола. Облякъл пожарникарската униформа, която току-що беше откраднал, той стоеше на ъгъла на улицата, точно на стотина метра от охранявания блок и наблюдаваше истинското развитие на нещата, които Джоуди си измисляше. Беше разбрал, че хората във джипа бяха примамки. Знаеше, че Съпругата и Приятеля бяха още в охраняваната къща.
Стивън хвана сивата кутийка на дистанционния детонатор. Приличаше на преносима радиостанция, От онези, дето ги продаваха в магазина за детски играчки. Но тази нямаше нито микрофон, нито слушалка. Той намери честотата на телефона на Джоуди, където беше бомбата и задейства устройството.
— Чакай малко — каза на Джоуди.
— А? — засмя се кльощавият. — Тъй вярно, сър.
Линкълн Райм сега беше само наблюдател, нещо като воайор.
Само слушаше какво става в ефира. И се молеше да се окаже прав.
— Къде е фургонът? — чу той как попита Селито.
— Вече на две пресечки от вас — отвърна му Хауман. — Вътре сме. Вървим бавно по Лекс. Сега се включваме в движението. Той… чакай. — Последва дълга пауза.
— Какво?
— След нас има няколко коли, един нисан, едно субару. И един опел Акорд, но вътре са трима. Нисанът се приближава до нас. Може и той да е. Не мога да видя вътре.
Линкълн Райм затвори очи. Усети как левият му безименен пръст, единственият, който не беше го предал, нервно потрепва по меката завивка, покрила цялото легло.
