— Ало? — каза Стивън в телефонната слушалка.
— Да — отвърна Джоуди. — Тука съм.
— Точно срещу къщата, така ли?
— Точно така.
Стивън се взираше в градинките около сградата. Не виждаше нито Джоуди, нито негъра.
— Искам да ти кажа нещо.
— Казвай — отвърна малкият човек.
Стивън си спомни как го беше разтърсил ток, когато коляното му се беше допряло до това на Джоуди.
— Не мога да го направя… — Редник…
Стивън стисна дистанционния детонатор в лявата си ръка. Каза:
— Слушай внимателно.
— Слушам, шефе. Не… Стивън натисна бутона.
Експлозията беше необичайно мощна и гръмка. Дори Стивън не беше очаквал да е толкова силна. От ударната вълна се строшиха всички стъкла в околността. Ята подплашени гълъби литнаха към небето. Пред очите на Стивън от последния етаж на охранявания блок литнаха нагоре парчета стъкло и дърво, които после се посипаха като дъжд върху градинката и алеята около сградата.
Което беше доста повече, отколкото той се беше надявал. Смяташе, че Джоуди е бил близо до блока. Може би в полицейския фургон отпред. Или пък навътре в алеята. Но никога не би повярвал, че Джоуди е успял да проникне вътре. Беше направо перфектно изпълнено.
Зачуди се кой ли още беше загинал при експлозията.
„Линкълн Червея“, молеше се той.
Червенокосата полицайка?
Погледна нагоре към охранявания блок и видя как от горния прозорец се виеше стълб дим.
„Ей сегичка“, помисли си Стивън, „само да взема останалата част от моя самотен тим.“
Телефонът иззвъня и Райм нареди на компютъра си да изключи радиовръзката и да „вдигне“ телефона.
— Да — каза той.
— Линкълн — беше Селито, — по жицата съм — каза, като имаше предвид, че говори по телефона. — Не исках да заемам канала на Специалните части заради гонката.
— Добре. Казвай.
— Онзи взриви бомбата.
— Зная. — Райм я беше чул; охраняваната къща се намираше на не повече от две мили от неговата спалня, но прозорците му се бяха раздрънчали, а соколите-скитници бяха излетели и направили два бавни кръга, раздразнени, че ги безпокояха.
— Всички добре ли са?
— Оня смрадливец нещо се обяснява, Джоуди. Но като махнем това, всички са добре. А, трябва да изключим и федералните, които като си видяха къщата, започнаха да опяват, че разрушенията били доста повече от очакваното. Надуха ни главите.
— Кажи им, че тази година ще си платим по-рано данъците.
Това, което беше подсказало на Райм, че в телефона има бомба, бяха тъпичките стружчици полистирен, които Сакс беше донесла от огледа на станцията. Освен това бяха открили и незначителни количества пластичен експлозив, малко по-различен от този, използван в апартамента на Шийла Хоровиц. Райм просто беше свързал полистирена с пластмасата, от която беше направен телефона, даден от Танцьора на Джоуди. Стружките означаваха, че някой му беше развивал капака.
„Защо?“, се беше запитал Райм. На ум му идваше само една логична причина, така че той беше повикал отряда за обезвреждане на взривни устройства от Шести участък. Двамата инспектори бяха обезвредили телефона, като извадиха солидния слитък пластичен взрив, заедно с възпламенителя. След това бяха поставили доста по-малко количество взрив в един варел от нафта, свързаха отново детонатора и насочиха варела към алеята като оръдие. Натъпкаха стаята с противовзривни одеала и излязоха в коридора. Там връчиха на Джоуди безобидния вече телефон, който го беше поел с треперещи ръце и ги беше накарал да му покажат, че наистина всичкият експлозив е бил изваден.
Райм вече се беше досетил, че тактиката на Танцьора беше да използва бомби като средство за отвличане на вниманието. Така той можеше по-лесно да нападне и да си свърши работата. Освен това той вероятно се беше усетил, че Джоуди щеше да го предаде и, когато му се обади, около малкия боклук щеше да има доста ченгета, които да ръководят операцията. Естествено, щом премахнеше главните си преследвачи, щеше да има по-големи шансове за успех.
Измама…
Нямаше друг престъпник, когото Линкълн Райм да мразеше повече от Танцуващия с трупове. Той просто копнееше да го види паднал на земята пред себе си и да прободе с шиш побеснялото му сърце. И въпреки това, Райм беше криминалист преди всичко и тайно се възхищаваше на острия ум на този човек.
Селито обясни:
— След нисана вървят две от нашите „опашки“. Ще…
Последва дълго мълчание.
— Глупак — промърмори Селито.
— Какво стана?
— О, нищо. Просто никой не се е обадил на Централата. Към нас идват пет коли от пожарната. Никой не им се е обадил да не обръщат внимание на взрива.
Райм съвсем беше забравил за това. Селито продължи:
— Току-що приказвах с джипа. Завили са на изток, Линк. Нисанът върви след тях. Може би на около четиридесет метра зад тях. Намират се на около четири пресечки от паркинга на летището ФДР45
— Добре, Лон. Амелия при теб ли е? Дай ми я, ако е наоколо.
— Господи — викна някой някъде далеч от слушалката.
„Прилича на Хауман“, помисли си Райм. — Към нас идват цели пет пожарни коли.
— Ама някой не…? — понечи да попита някой, но после гласът му заглъхна.
„Не, никой не го е направил“, отговори му мислено Райм. Можеш ли да си представиш…
— Ще ти се обадя по-късно, Линкълн — каза Селито. — Трябва да се направи нещо. Тия пожарни паркираха и на двата тротоара.
— Аз ще й се обадя на Амелия — каза Райм. Селито затвори.
След като спуснаха пердетата, в стаята стана тъмно.
Тръпки побиха Пърси Клей.
Представи си скиталеца, нейния сокол, хванат в капан, как невярващ размахва в недоумение силните си криле. Хищническите нокти и острият му клюн режат като с бръснач въздуха. От гърлото му се разнася див писък. Но това, което най-ужасяваше Пърси, беше неистовият страх в очите на птицата. Отнели й небето и свободата, тя, хищницата, беше попадала в ноктите на ужаса. Уязвена и уязвима.
Пърси изпитваше същите чувства. Ненавиждаше мисълта, че се намира тук, в охраняваната къща на правителството. Затворена. С единственото занимание да зяпа — и мрази — тъпите картини по стените. Бездарен боклук от Уулуърт и Джей Си Пени. На пода — избелял килим. В ъгъла — евтина мивка и очукана
