Призрака се втренчи яростно в Райм, раменете му увиснаха — ясен знак, че се признава за победен. След миг обаче отчаянието му явно се уравновеси от надеждата за бъдещи победи; ян бе уравновесен от прилив на ин, както би казал Сони Ли. Трафикантът се обърна към Сакс и с вледеняваща усмивка изрече:
— Аз съм търпелив, Индао. Сигурен съм, че отново ще се срещнем. Найсин… Всяко нещо с времето си, всяко нещо с времето си.
Амелия Сакс го погледна в очите.
— За мен този момент няма да дойде скоро — каза бавно. Очите й, реши Райм, бяха несравнимо по- ледени от неговите.
Един униформен полицай пое арестанта.
— Кълна се, нямах представа за какво става дума — заоправдава се Харълд Пийбоди. — Съобщиха ми, че…
Райм обаче се замисли за Сони Ли и престана да чува думите на агента. Мълчаливо помръдна пръста си и обърна количката с гръб към бюрократа.
Амелия Сакс уреди подробностите между отделните правозащитни организации по отношение на Кван Ан, Гуй, Призрака. Тя протегна ръка към смутения Пийбоди и каза:
— Бихте ли ми дали ключа от белезниците? Ако си ги искате обратно, след като го картотекираме, ще ги оставя в ареста.
49.
Няколко дни по-късно срещу Призрака бе заведено дело. Освобождаване под гаранция не бе допуснато.
„Чаршафът“ с престъпленията му беше голям: убийства, незаконен трафик на хора, опит за убийство, незаконно притежание на оръжие, пране на пари.
Делрей и началниците му от Министерството на правосъдието използваха влиянието си в Главната прокуратура и в замяна на показания срещу Призрака на Сен Дзидзън, капитан на потъналия „фуджоуски дракон“, му бе гарантирана защита от съдебно преследване за нелегален трафик на хора. След като свидетелства, той щеше да бъде депортиран в Китай.
Сега Райм и Сакс бяха сами в спалнята на инвалида и полицайката се оглеждаше в голямото огледало.
— Чудесно изглеждаш — направи й комплимент Райм. Тя трябваше да се яви в съда след час. Показанията й бяха важни и сега мислеше само за представянето си в съдебната зала.
— Не знам. Амелия Сакс, която се беше отказала от професията на манекен, без да се двоуми, наричаше себе си „момиче на дънките и анцузите“. В момента носеше елегантен син костюм, бяла блуза и — мили Боже! — Райм сега забелязваше — извънредно нестабилни тъмносини „Джоан и Дейвидс“ с токчета, които увеличаваха ръста й над метър и осемдесет. Червената й коса бе събрана в безупречна прическа.
Въпреки всичко тя си оставаше Сакс — сребърните й обеци бяха с формата на малки куршуми.
Телефонът иззвъня и Райм заповяда:
— Команда, вдигни телефона. Щрак.
— Линкълн? — прозвуча женски глас от високоговорителчето.
— Доктор Уивър.
Беше специалистката по неврохирургия, която трябваше да извърши операцията на гръбначния му стълб.
Сакс се заслуша в разговора и седна на ръба на леглото.
— Получих съобщението ти — каза лекарката. — Асистентът ми ми предаде, че било спешно. Наред ли е всичко?
— Да — отвърна Райм.
— Спазваш ли режима, който ти предписах? Без алкохол, достатъчно сън? — Тя добави шеговито: — Не, ти кажи, Том. Там ли си?
— Той е в другата стая — отвърна със смях Райм. — Няма кой да ме изпорти.
Освен Сакс, разбира се, но тя му беше съучастник.
— Бих искала да дойдеш утре в кабинета за последен преглед преди операцията. Мислех си…
— Докторе?
— Да?
Райм погледна Сакс в очите.
— Реших да не се подлагам на операцията.
— Решил си…
— Отменям я. Оставям ви депозита за стаята и капарото.
Тя замълча за момент, после отбеляза:
— Ти го желаеше повече от всеки друг пациент.
— Наистина го желаех, така е. Само че си промених решението.
— През цялото време съм ти повтаряла, че рисковете са големи. Това ли е причината?
Той погледна Сакс. Задоволи се да отговори:
— В крайна сметка реших, че ползата няма да е толкова голяма.
— Мисля, че решението ти е правилно, Линкълн. Умно решение — отбеляза лекарката; сетне добави: — Напредъкът в лечението на уврежданията на гръбначния стълб е голям. Знам, че следиш литературата…
— Пръстът ми постоянно е на пулса на науката — отвърна той; остана много доволен, че е измислил тази метафора.
— Всяка седмица се откриват нови неща. Обаждай се, когато пожелаеш. Винаги можем да измислим нещо ново. Дори просто да искаш да поговорим, винаги си добре дошъл.
— Да, ще ми бъде много приятно.
— На мен също. Довиждане, Линкълн.
— Довиждане, докторе. Команда, край на връзката.
В стаята настъпи тишина. Сетне се чу пърхане на крила и един сокол кацна на перваза. И двамата обърнаха глави към птицата.
— Сигурен ли си, Райм? — попита Сакс. — Готова съм да те подкрепя на сто процента, ако решиш да се подложиш на операцията.
Той не се съмняваше в това.
В момента обаче не искаше никаква операция.
„Приеми свои ограничения!… Съдба те направила такъв, Лоабан. И те направила с цел. Може би ти най-добър детектив, защо това станало. Твой живот сега балансиран, иска каже.“
— Сигурен съм — отвърна й той.
Тя седна на леглото и стисна ръката му. Сетне вдигна поглед към сокола скитник на прозореца. В бледата светлина лицето й бе като от портрет на Ян Вермер. Накрая той попита:
— Сакс, а ти сигурна ли си, че искаш това?
И кимна към папката върху близката масичка, съдържаща снимка на Пои и няколко документа.
Горният лист бе — озаглавен: „Молба за осиновяване“.
Тя го погледна. Очите й говореха, че е сигурна в решението си.
В кабинета на съдията Сакс се усмихна на Пои. Скъпоценното дете, която седеше на стола до нея и играеше с парцаленото си коте.
— Госпожице Сакс, това е доста необичаен случай на осиновяване, но предполагам, че вече го знаете.
Съдия Маргарет Бенсън-Уейлс, жена с порядъчно закръглени форми, седеше зад отчайващо очуканото си бюро в мрачната масивна сграда на Манхатънския граждански съд.
