— Да, ваша чест.
Съдията се наведе и продължи:
— Мога да кажа само, че през последните два дни съм разговаряла с повече хора от щатските и градските социални служби, от кметството, полицията и ИНС, отколкото за цял месец. Кажете, полицай, откъде хилаво момиче като вас може да има толкова много връзки в този град?
— Имам късмет, предполагам.
— Вероятно не само — отбеляза съдията и отново зачете документите. — Чух доста ласкави неща за вас.
Очевидно Сакс също имаше добри гуанси. Връзките й се простираха от Фред Делрей и Лон Селито до Алън Коу, който не само че не загуби работата си, ами и зае мястото на предсрочно пенсиониралия се Харълд Пийбоди. За няколко дни купища листове, които се изписват при повечето случаи на осиновяване, бяха смлени и изхвърлени на боклука.
Съдията продължи:
— Вие несъмнено разбирате, че тук най-важно е благополучието на самото дете и че ако сметна, че условията не го удовлетворяват, няма да подпиша документите.
Пълната жена се държеше по същия добронамерен начин, по който и Линкълн Райм.
— Не бих желала друго, ваша чест.
Както много съдии, с които се беше срещала Сакс, Бенсън-Уейлс бе склонна да дава поучения. Тя се облегна назад и се обърна към присъстващите:
— Така, процедурата по осиновяване в щата Ню Йорк включва запознаване с възможностите и опита на кандидатите за отглеждане на деца и обикновено — тримесечен изпитателен период. Цяла сутрин преглеждах документите и докладите, говорих със социални служители и временния настойник, който се грижеше за момиченцето. Отзивите са добри, но това може да се промени по-бързо от падението на „Булс“ след напускането на Майкъл Джордан. Затова ето какво ще направя. Постановявам тримесечен пробен период на съжителство, след което случаят може да бъде преразгледан от социалните служби. След това, ако няма проблеми, ще постановя редовно осиновяване с тримесечен изпитателен срок. Как ви звучи това?
— Много добре, ваша чест.
Съдията огледа изпитателно лицето на Сакс. Сетне кимна. Натисна бутона на интеркома и нареди:
— Да влязат ищците.
След малко вратата на кабинета се отвори и Сам и Меймей Чан влязоха плахо. Зад тях се появи адвокатът им, китаец със светлосив костюм и вратовръзка с толкова предизвикателно червен цвят, че можеше да заема достойно място в гардероба на Фред Делрей.
Чан кимна на Сакс; тя се изправи и стисна ръката му, след което пое и дланта на жена му.
Очите на Меймей се разшириха. Сакс вдигна Пои и тя го прегърна пламенно.
— Господин и госпожа Чан, говорите ли английски? — попита съдията.
— Аз малко — отвърна Чан. — Жена ми не добре.
— Вие сте господин Син, нали? — обърна се съдията към адвоката.
— Да, ваша чест.
— Бихте ли влезли в ролята на преводач?
— Разбира се.
— Обикновено процесът по осиновяване в тази страна е доста сложен. На практика е невъзможно семейство с несигурен имигрантски статут да получи право за осиновяване.
Син преведе. Меймей кимна.
— Тук обаче сме изправени пред необичаен казус.
Син отново заговори отсечено на китайски. Сега и двамата съпрузи Чан кимнаха, но запазиха мълчание. Очите на Меймей просветнаха, дишането й се учести. Личеше си, че й се ще да се усмихне, но се сдържа.
— Имиграционните власти ме уведомиха, че сте подали молба за убежище и поради дисидентския ви статут в Китай такова вероятно ще ви бъде предоставено. Това доказва, че ще сте в състояние да осигурите стабилност в живота на детето. Както и фактът, че вие и синът ви, господин Чан, имате постоянна работа.
— Да, сър.
— „Госпожо“, не „сър“ — поправи го строго съдия Бенсън-Уейлс, която без съмнение не беше свикнала да повтаря по два пъти нарежданията си в съдебната зала.
— Извинете, госпожо.
Съдията повтори казаното пред Сакс за изпитателните периоди и осиновяването.
Съпрузите Чан очевидно знаеха достатъчно английски, за да разберат последните думи на съдията и без превод. Меймей заплака тихо, Сам Чан я прегърна, усмихна се и й зашепна нещо. След това Меймей пристъпи към Сакс и я прегърна — това бе твърде рядък израз на благодарност.
— Сесе, благодаря, благодаря. Съдията подписа документа.
— Можете да вземете детето. Адвокат Син, обърнете се към секретарката ми за заверка на документите.
— Да, ваша чест.
Сам Чан поведе семейството си, сега увеличено официално с един човек, към паркинга зад черния каменен Граждански съд.
Минаха покрай жълтата спортна кола на полицайката. Уилям, който цял ден бе гледал мрачно и нервно, грейна, щом я видя.
— „Камаро 55“ — обяви. Полицайката се засмя:
— Познаваш ли американските коли?
— Кой ще се качи на друга? — попита той насмешливо. — Това е адски готино.
— Уилям — прошепна предупредително Чан и получи хладен поглед от сина си.
Меймей и децата продължиха към микробуса, а Чан остана с полицайката.
Избра думите внимателно.
— Всичко, което вие направили за нас, вие и господин Райм… Не знам как да благодаря. И момиченцето… Вижте, моя жена, тя винаги…
— Разбирам.
Гласът й прозвуча рязко и той си даде сметка, че макар да оценява благодарността му, полицайката се чувства неловко да я приеме. Тя седна в колата си, присви леко очи от болка в ставите или в някое разтегнато сухожилие. Моторът изрева и тя изхвърча от паркинга със свистене на гуми.
След миг колата се скри от поглед.
Семейството трябваше да тръгва за една погребална агенция в Бруклин, където тялото на Чан Дзечи чакаше подобаващо погребение. Сам Чан обаче остана неподвижен, загледан в комплекса от сиви сгради. Нуждаеше се от малко усамотение — този човек, подхвърлян между ин и ян на живота. Как му се искаше да отхвърли грубото, мъжкото, традиционното, авторитарното — аспектите на досегашния му живот в Китай — и да приеме нежното, женското, интуитивното, новото — всичко, което олицетворяваше Красивата страна. Колко трудно обаче се оказваше това. Мао Дзъдун, замисли се той, бе опитал да премахне старите обичаи и идеи с една-единствена заповед, съсипала страната му.
Не, реши Чан, миналото винаги остава в нас. Не знаеше обаче как да го вмести в бъдещето си. Можеше да го постигне. Древните духове от Забранения град съжителстваха с доста по-различните призраци на „Тянанмън“… Той обаче предполагаше, че това помирение ще продължи до края на живота му.
Ето го сега, на другия край на света, далеч от всичко познато, объркан и заобиколен от предизвикателства.
И разтревожен от несигурността на живота в една чужда страна.
В някои неща обаче беше сигурен:
Че на есенния Празник на мъртвите ще намери покой, докато почиства гроба на баща си, докато оставя
