Капитан Сен забърза обратно към мостика. Докато изкачваше стълбата, отправи кратка молитва към Тянхоу, богинята на моряците, след това приклекна, за да избегне една вълна, разбиваща се о борда. Намери Призрака при радара. Трафикантът стоеше неподвижно, свил рамене под морската стихия.
Някои трафиканти се обличаха като богати кантонски гангстери от филм на Джон Ву, но Призрака винаги ходеше като повечето китайци — с обикновени панталони и риза с къси ръкави. Беше мускулест, дребен, гладко избръснат, с коса, по-дълга от типичната за бизнесмен, която никога не приглаждаше с гел.
— Ще ни пресрещнат след петнайсет минути — каза трафикантът.
Дори сега, пред опасността от сблъсък с властите, той изглеждаше безучастен като кондуктор на малка автогара.
— Петнайсет ли? — изненада се капитанът. — Невъзможно. С колко възела се движат?
Сен се приближи до картата на района, издадена от Картографската служба на Министерството на отбраната на САЩ. От нея и радара трябваше да прецени относителното положение на двата кораба. Заради риска от засичане джипиесът и ЕРIКВ системата на „Дракона“ бяха изключени.
— Мисля, че имаме поне четирийсет минути — каза.
— Не, изчислих разстоянието, което изминаха, откакто ги засякохме.
Капитан Сен погледна кормчията, потен от борбата с руля. Двигателите работеха на пълна мощност. Ако изчисленията на Призрака бяха правилни, нямаше да могат да се доберат до спокойния залив навреме. В най-добрия случай щяха да стигнат на около половин миля от близкия скалист бряг — достатъчно, за да пуснат лодките, но така щяха да ги оставят безпомощни срещу стихията.
— Как са въоръжени? — попита Призрака.
— Не знаеш ли?
— Никога не са ме залавяли. Кажи ми.
Сен бе проверяван на два пъти — за негово щастие при законни курсове, не при превозване на емигранти. Въпреки това изживяването не беше от най-приятните. Дузина моряци от Бреговата охрана бяха нахлули на кораба му, докато друг държеше него и екипажа му на прицел с картечница от борда на патрулния катер. Имаха и малко оръдие.
Той каза на Призрака какво могат да очакват.
Трафикантът кимна:
— Трябва да обмислим вариантите.
— Какви варианти? Да не мислиш да ги обстрелваме? Няма да позволя такова нещо!
Трафикантът не отговори. Остана неподвижен, втренчен в радара. Изглеждаше спокоен, но Сен подозираше, че е бесен. Никой друг трафикант не беше взимал толкова предпазни мерки срещу засичане от Бреговата охрана като Призрака на този курс. Двайсетината емигранти се бяха събрали в един изоставен склад във Фуджоу и изчакаха там два дни под надзора на един партньор на Призрака. След това ги прекараха на Ту-154 до едно изоставено военно летище край Санкт Петербург в Русия. Оттам ги превозиха в голям контейнер на 120 км до град Виборг, за да бъдат натоварени на „Фуджоуския дракон“, пристигнал в руското пристанище предишния ден. Сен бе попълнил добросъвестно митническите документи и декларации — всичко по правилата, за да не буди подозрения. Призрака се присъедини към тях в последната минута и корабът отплава. През Балтийско и Северно море, през Ламанша, след това прекосиха знаменитата начална точка на всички презокеански плавания в Келтско море — 53 градуса северна ширина и 70 градуса западна дължина — и потеглиха с пълна скорост на югоизток към Лонг Айлънд.
Нищо в този курс не би трябвало да събуди подозренията на американските власти.
— Как са успели? — възкликна капитанът.
— Какво? — разсеяно попита Призрака.
— Да ни намерят. Никой не би могъл. Невъзможно е! Призрака се изправи. Обърна се с гръб към вятъра.
— Кой знае? Може би с магия.
2.
— По петите им сме, Линкълн. Лодката плава към брега. Ще успеят ли? Не, няма начин. Чакай, не трябва ли да го наречем „кораб“? Мисля, че да. Прекалено голямо е.
— Не знам — отвърна разсеяно Линкълн Райм на събеседника си. — Не разбирам много от корабоплаване.
Високият, хилав Фред Делрей беше главният фБР агент, участващ в операцията по залавяне на Призрака. Нито яркожълтата риза, нито черният му костюм, с цвят като гладката му кожа, не бяха гладени наскоро — но и никой в стаята не изглеждаше особено свеж. Шестимата около Райм бяха прекарали последните двайсет и осем часа тук, в тази необичайна оперативна зала — хола в къщата на Райм в Западен Сентрал Парк, който приличаше не на салон от викторианската епоха, какъвто е бил преди, а на лаборатория, претъпкана с маси, различни апарати, компютри, химикали, жици и стотици книги и списания по криминология.
Екипът включваше представители както на федералните, така и щатските правозащитни организации. От страна на щата тук беше лейтенант Лон Селито, детектив от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция, далеч по-омачкан от Делрей — а също и по-дебел (тъкмо се беше нанесъл в Бруклин с приятелката си, която, по неговите думи, готвела божествено). Младият Еди Дън, детектив от китайски произход от Пети участък на Нюйоркското полицейско управление, където влизаше и Китайският квартал, също присъстваше. Дън бе строен, мускулест и стилен, носеше очила с рамки на „Армани“, а черната му коса стърчеше на всички страни като бодли на таралеж. Работеше временно със Селито; постоянният партньор на дебелия детектив, Роланд Бел, беше отишъл преди седмица на семейно събиране в родната си Южна Каролина с двамата си синове и както се разбра, завързал голямо приятелство с местната полицайка, Люси Кър. Бе удължил отпуската си с още няколко дни.
От федерална страна в екипа участваше Харълд Пийбоди, умен мъж около петдесетте с крушовидна форма на тялото, заемащ важен пост в манхатънското управление на Имиграционно-натурализационната служба. Пийбоди не говореше много за себе си като всеки държавен чиновник, наближаващ пенсия, но обширните му познания в областта на емиграцията свидетелстваха за дълга и успешна кариера в Службата. Двамата с Делрей се бяха сблъсквали неведнъж по време на това разследване. След инцидента „Златно приключение“ — когато десет нелегални имигранти се бяха удавили след потапянето на едноименния кораб край Бруклин — президентът на САЩ бе наредил на ФБР да поеме първостепенните случаи с трафик на хора от ИНС с подкрепа от ЦРУ. Имиграционно-натурализационната служба имаше доста по-голям опит с нелегалните емигранти и трафикантите им и не отстъпваше с особена готовност ръководната си роля — особено когато в разследването се намесват нюйоркската полиция и така наречени „алтернативни“ консултанти като Линкълн Райм.
Помощник на Пийбоди бе един млад агент от ИНС на име Алън Коу, около трийсетте, с къса тъмночервена коса. Енергичен, но кисел и сприхав, Коу също представляваше загадка за колегите си, тъй като не проронваше нито думичка, несвързана с разследването. Райм бе забелязал, че костюмите му са луксозна конфекция — изтупани, но ушити нескопосано, — а прашните му черни обувки са с дебели гумени подметки като на охранител от магазин — идеални за преследване на крадци. Един-единствен път стана разговорлив — изнесе една от спонтанните си — и досадни — лекции за злините от незаконната емиграция. Коу работеше неуморно и явно горещо желаеше залавянето на Призрака.
Различни други по-нисши служители, федерални и щатски, се бяха появявали и изчезвали през последната седмица, изпълнявайки задачи по случая.
Като Гара разпределителна, мислеше (и бе казвал) Линкълн Райм неведнъж през последното денонощие.
Сега, в 4.45 в тази бурна утрин, той насочи самоходната инвалидна количка „Сторм Ароу“ през претъпканата стая към дъската за материалите по разследването, на която бяха закачени една от малкото снимки на Призрака, много лоша фотография от тайно наблюдение; снимка на Сен Дзидзън, капитана на „Фуджоуския дракон“; и карта на Източен Лонг Айлънд и прилежащата морска територия. За разлика от дните през временното си оттегляне след инцидента при оглед, оставил го парализиран за цял живот, сега Райм прекарваше половината от времето си в яркочервената „Сторм Ароу“. Инвалидната количка бе
