сега сякаш не обръщаше внимание на взрива и последвалата суматоха.
— Какво става? — настоя Ву.
— Потъваме! — изкрещя капитанът. Неколцина мъже се бяха вкопчили във вратата. Той също опита да я отвори. Не можаха да я помръднат. — Заключил ни е!
Някои от емигрантите започнаха да вият и да се клатят напред-назад; децата стояха застинали от ужас, по лицата им се стичаха сълзи. Сам Чан и още неколцина се присъединиха към капитана и започнаха да дърпат вратата. Дебелите метални резета обаче не помръдваха и с милиметър.
Чан забеляза едно куфарче на пода. То бавно се наклони и падна на една страна с плискане. Чан си даде сметка, че „Драконът“ се накланя силно. През пукнатините в обшивката проникваше студена морска вода. Локвата, в която бе паднал синът му, вече беше половин метър.
Отчаяни мъже, жени и деца напразно удряха стените в опит да пробият метала, прегръщаха се, плачеха, викаха за помощ, молеха се… Жената с белезите по лицето притисна дъщеричката си със същата сила, с която момиченцето стискаше една мръсна жълта играчка. И двете плачеха. Стенанията на умиращия кораб отекваха в задушното помещение; кафявата, безмилостна вода ставаше все по-дълбока.
Мъжете при вратата се бяха отчаяли. Чан отметна косата от очите си и се обърна към капитана:
— Така няма да стане. Трябва да измислим друг начин за излизане.
— В задния край на трюма има капак към машинното отделение. Само че там е и пробойната, няма да можем да го отместим. Налягането е прекалено голямо.
— Къде е?
Капитанът посочи малка вратичка, закрепена с четири болта. Двамата с Чан се спуснаха към нея, като едва се държаха върху наклонения под. Ву Цичен помогна на болната си жена да се изправи; жената трепереше от треската. Чан се наведе към съпругата си и нареди:
— Чуй ме. Грижи се цялото семейство да стои заедно. Дръжте се близо до мен и изхода.
— Да, мъжо.
Чан се присъедини към капитана при вратичката и с помощта на ножа на Сен двамата успяха да отвинтят болтовете. Чан блъсна капака и той падна в другото помещение. В машинното отделение също навлизаше вода, но не беше толкова дълбока като в трюма. Чан забеляза стръмни стълби към главната палуба.
Щом видяха изхода, емигрантите нададоха крясъци и писъци. Започнаха да се блъскат в паника, притиснаха няколко души към стените. Чан удари двама от мъжете с тежкия си юмрук.
— Не! — изкрещя. — Един по един, иначе ще се избием! Още неколцина, с обезумели погледи, се хвърлиха към него, но капитанът насочи ножа си към тях и те отстъпиха. Сен и Чан застанаха един до друг срещу тълпата.
— Един по един — повтори капитанът. — През машинното и нагоре по стълбите. На палубата има гумени лодки. Той кимна на най-близкостоящите и те се заизнизваха през отвора. Първи мина Джон Сун, лекар и дисидент, с когото Чан бе разговарял най-много по време на пътуването. Последваха го още двама, едно младо семейство. Сун спря от другата страна на отвора и приклекна, за да помага на следващите.
Капитанът срещна погледа на Чан:
— Върви!
Чан направи знак на Чан Дзечи, баща си, и старецът се промъкна през отвора. Джон Сун го хвана за ръката. Последваха го двамата синове на Чан: тийнейджърът Уилям и осемгодишният Роналд. След това жена му. Чан мина последен и им даде знак да се качват на палубата. Върна се при Сун, за да помага на останалите.
След тях се провря семейство Ву. Цичен, болната му жена, дъщеря им и малкият им син.
Чан посегна да помогне на следващия емигрант, но двама членове на екипажа се втурнаха към изхода. Капитан Сен ги спря; кипеше от ярост.
— Аз още командвам тук. „Драконът“ е мой кораб. Първо пътниците.
— Пътници ли? Идиот такъв, това е добитък! — изкрещя единият.
Блъсна жената с белезите и дъщеричката й и пропълзя през отвора. Другият го последва, събори Сун на пода и се втурна към стълбите. Чан помогна на лекаря да се изправи.
— Добре съм — извика Сун, хвана талисмана, който носеше на врата си, и прошепна бърза молитва.
Чан чу името на Ченву, бог на Северното небе и защитник от престъпници.
Докато се връщаха при отвора, за да помогнат на останалите, корабът се разтърси и започна да потъва по-бързо. Изтласкваният от водата въздух заизлиза с още по-голяма скорост. Писъците от трюма бяха сърцераздирателни. Някой се давеше.
„Потъва — помисли си Чан. — Още няколко минути в най-добрия случай.“ Чу съскане зад гърба си. Погледна назад и видя водата да тече по стълбите върху машините. Един от мръсните дизелови двигатели спря и лампите угаснаха. Вторият двигател също замлъкна.
Джон Сун изгуби равновесие, плъзна се по пода и се блъсна в стената.
— Излизай! — изкрещя му Чан. — Вече не можем да помогнем на никого.
Лекарят се добра до стълбите и изпълзя навън. Чан обаче се върна към отвора на трюма, за да спаси още един или двама. Потрепери от гледката пред себе си: от дупката в пода излизаше вода и четири ръце отчаяно махаха за помощ над нея. Чан хвана едната, но човекът бе толкова силно заклещен заедно с другия, че не можеше да бъде поместен. Ръката потръпна още веднъж и застина. Във водата, извираща сега в машинното отделение, Чан видя лицето на капитан Сен. Махна му да се качва, но капитанът изчезна в тъмния трюм. След няколко секунди бръснатата му глава отново се появи и той вдигна нещо от бълбукащата вода.
Какво ли беше?
Стиснал здраво една тръба, за да не се подхлъзне, Чан бръкна в пенещата се вода, за да вземе онова, което му подаваше капитанът. Стисна някакви дрехи и ги издърпа силно. Внезапно детето на белязаната жена се издигна сред гората от безжизнени ръце. Кашляше, но беше в съзнание. Чан го притисна силно до гърдите си, след това пусна тръбата. Плъзна се по наклонения под до стената, после доплува до стълбите и се изкачи под течащата отгоре вода.
Дъхът му спря — кърмата на кораба, наклонена под ъгъл от четирийсет и пет градуса, едва се виждаше над водата и огромните тъмни вълни поглъщаха половината от палубата. Ву Цичен, бащата и синовете на Чан се опитваха да развържат една голяма оранжева надуваема лодка. Тя беше още над водата, но скоро щеше да потъне, повлечена от тежестта на кораба. Чан се промъкна към тях, подаде детето на жена си и се притече на помощ на останалите. Скоро обаче възелът, задържащ лодката, потъна. Чан се гмурна и задърпа въжето. В този момент до ръката му се появи друга. Уилям бе намерил отнякъде дълъг, остър нож. Чан го взе от сина си и преряза въжето.
Двамата изплуваха и помогнаха на семейството си, на семейство Ву, Джон Сун и младата двойка да се качат на лодката; вълните бързо ги отнесоха далеч от потъващия кораб.
Чан дръпна въжето за запалването, но моторът не заработи. Трябваше да го включат незабавно — без контрол след броени секунди щяха да се преобърнат. Той задърпа ожесточено. Най-сетне двигателят забръмча.
Чан се настани в задната част на лодката и бързо я подкара през вълните. Те я мятаха ожесточено, но не можеха да я обърнат. Чан описа кръг и върна плавателния съд към мястото на потъващия кораб.
— Къде отиваш? — викна Ву.
— За другите — отвърна задъхано Чан. — Трябва да намерим другите!
Точно тогава на не повече от метър от тях изсвистя куршум.
Призрака беше бесен.
Стоеше на носа на потъващия „Фуджоуски дракон“, стиснал въжето на спасителната лодка, и гледаше сред вълните на петдесетина метра напред, където току-що бе забелязал бегълците.
Вдигна стария си пистолет и отново стреля. Пак не улучи. Силното вълнение правеше точното прицелване от такова разстояние невъзможно. Той забеляза, че са включили двигателя и изчезват зад
