трябваше да отстоява позицията си.
— Ама че глупости — измърмори Коу и се тръшна сърдито на един стол.
Делрей помириса незапалената си цигара, пъхна я зад ухото си и отново се обади по телефона. След като затвори, пак се обърна към екипа:
— Опитваме се да преградим по-малките пътища в района — шосета 25, 48 и 84. Пиков час е и никой не смее да затвори магистралите „Лонг Айлънд“ и „Сънрайз“.
— Можем да предупредим всички служители на пунктовете за таксуване.
Делрей вдигна рамене:
— Може, но не е достатъчно. По дяволите, Китайският квартал е като роден дом за този човек. Добере ли се дотам, ще видим голям зор, докато го намерим. Трябва да го спипаме още на брега.
— Лодките кога ще стигнат до брега? — попита Райм.
— Според изчисленията — след двайсетина минути. А нашите хора са на петдесет мили от Ийстън.
— Няма ли никакъв начин някой да стигне по-рано? — попита Пийбоди.
Райм се замисли за миг, сетне подаде команда в микрофона на системата си за управление:
— Телефон. Включване.
Победител в автомобилното рали на 500 мили в Индианаполис през 1969 г. бил един „Шевролет Камаро Суперспорт“ кабриолет на „Дженерал Мотърс“.
За това събитие компанията избрала най-мощната кола от този модел — „Суперспорт“ с 6400-кубиков двигател „Турбо Джет V 8“ с мощност 375 конски сили. Ако му се занимава — като свали гърнето и отстрани шумозаглушаващото покритие на двигателя, като си поиграе с трансмисията и с главата, — човек може да увеличи мощността на 450 конски сили.
Така ще се сдобие с машина звяр, незаменима при теглене на буксир или при състезания.
Да караш със 130 мили в час сред буря, обаче е истинско предизвикателство.
Стиснала обвития с кожа волан, с раздирани от артритни болки пръсти, Амелия Сакс караше на изток по магистралата „Лонг Айлънд“. Имаше синя сигнална лампа на контролното табло (вакуумното прикрепяне не върши работа при гюруците на кабриолети) и бясно криволичеше между колите.
Както бяха решили с Райм преди пет минути, когато той й се обади и й нареди да тръгва моментално за Ийстън, Сакс представляваше половината от ударната група и ако имат късмет, щеше да стигне до мястото на дебаркирането по същото време, по което и Призрака и оцелелите емигранти, ако имаше такива.
Другата половина на ударната група бе младият полицай от Отряда за бързо реагиране на Нюйоркското полицейско управление, седнал сега до нея. Сакс (е, всъщност Райм) бе решила, че има нужда от оръжие като това, което спътникът й крепеше в скута си — автомат МР 5 на „Хеклер и Кох“.
На много мили след тях, с максималната скорост, възможна в тази буря, се движеха Отрядът за бързо реагиране, колата на Отдела по криминология, половин дузина полицаи от шерифството на Съфолк, линейки и различни автомобили на ИНС и фБР.
— Опааа. Дръж! — реагира полицаят при поредното занасяне на колата по мократа настилка.
Сакс спокойно овладя управлението. Тя бе свалила и стоманената обшивка зад задната седалка, беше заменила тежкия резервоар с по-малък и вместо резервна гума носеше комплект лепенки. Шевролетът бе с около двеста килограма по-лек, отколкото през седемдесетте, когато й го беше купил баща й. Може би този баласт щеше да е от известна полза сега, помисли си тя, докато въртеше волана.
— Добре, сега е добре! — самоуспокояваше се полицаят.
Изглеждаше, сякаш би се чувствал по-комфортно под дъжд от куршуми.
Телефонът на Сакс иззвъня. Тя вдигна.
— Ей, маце, защо не използваш апарат със слушалка? Така няма да са ти заети ръцете — посъветва я полицаят.
И това да ти го каже човек, облечен като Робокоп! Тя се засмя, включи слушалката и натисна бутона за приемане.
— Как напредваш? — попита Райм.
— Правя каквото мога. Скоро ще излезем от магистралата. Може да се наложи да забавим на някой и друг светофар.
— Майчице! — изхъмка полицаят.
— Има ли оцелели, Райм?
— Не се знае. Бреговата охрана потвърди наличието само на две лодки. Изглежда, повечето не са се спасили.
— Познавам този тон, Райм! Вината не е твоя.
— Благодаря за съчувствието, Сакс. Не обсъждаме това в момента. Шофираш внимателно, нали?
— О, да.
Тя спокойно завъртя кормилото при едно отклоняване на предницата на четирийсет градуса, без дори да трепне. Шевролетът продължи по магистралата, скоростта отново се вдигна на 140 мили в час. Ченгето до нея затвори очи.
— Ще стигнете в последния момент, Сакс. Пистолетът да ти е подръка.
— Винаги ми е подръка. Поредното леко поднасяне.
— Имаме обаждане от патрулния катер, Сакс. Трябва да затварям. — Райм замълча за секунда, после добави: — Отваряй си очите. И си пази гърба!
— Това ми харесва. Трябва да го щамповаме на фланелки за Отдела.
Прекъснаха разговора.
Магистралата свърши и тя продължи по едно по-малко шосе.
Двайсет и пет мили до Ийстън, където се очакваше да акостират лодките. Никога не беше ходила там; градското момиче Сакс се запита как ли изглежда местността. Дали имаше плаж? Или скали? Щеше ли да се наложи да се катери? Напоследък артритът й се влошаваше, а влагата удвояваше болките и изтръпването.
Чудеше се и дали, ако се добере до брега, Призрака ще намери достатъчно скривалища да я издебне.
Сакс погледна скоростомера.
Да забави ли?
Грайферите на гумите й бяха безупречни, а единствената влага по дланите й бе от дъжда, който я беше намокрил в Порт Джеферсън. Тя продължи да натиска газта докрай.
С приближаването към брега скалите се виждаха все по-ясно.
И изглеждаха все по-остри.
Сам Чан присви очи. Имаше няколко къси плажни ивици, покрити с чакъл и мръсен пясък, но по-голямата част от брега бе скалист, с високи откоси. А за да стигнат до някой плаж, трябваше да правят истински слалом между остри камъни.
— Още е след нас! — изкрещя Ву.
Чан хвърли поглед назад и видя лодката на Призрака като мъничка оранжева точка. Движеше се право към тях, но по-бавно. Затрудняваше го това, че се бе устремил право към брега, фронтално спрямо вълните. Чан обаче, верен на даоистките си разбирания, действаше по друг начин — следеше естествените течения на водата, не се бореше с нея, а заобикаляше по-големите вълни и използваше насочените към брега за ускоряване. Разстоянието между тях и трафиканта се увеличаваше.
Би трябвало да имат достатъчно време да стигнат до камионите, изпратени, за да ги закарат до Ню Йорк, изчисляваше Чан. Шофьорите не би трябвало да знаят за потъването на кораба; щеше да им каже, че Бреговата охрана ги преследва и трябва да тръгват веднага. Ако настоят да изчакат Призрака, Чан, Ву и другите мъже щяха да ги надвият и сами да подкарат камионите.
Той огледа брега и сушата отвъд — зад плажа имаше дървета и трева. Сред пелената от дъжд не се
