Сони Ли отвори очи и благодари на десетте съдии от ада — не защото го бяха спасили от удавяне, а защото за пръв път от две седмици насам не му се повръщаше.
При сблъсъка на лодката в скалата той, Джон Сун и другите двама паднаха във водата и бяха отнесени от силното течение. Той веднага загуби останалите трима от поглед и вълните го влачиха почти километър настрани, докато успее да напипа дъно. След като изпълзя колкото можеше по-далеч от водата, Ли се свлече на земята.
Остана неподвижен под силния дъжд, докато морската болест и главоболието му отминат. Сега, след като се изправи, Ли тръгна към пътя. Пълните му с пясък и напоени със солена вода дънки и фланелка дразнеха кожата му. Наоколо не се виждаше нищо. Той си спомни обаче светлините на градчето и се запъти натам по покрития с пясък път.
Къде беше Призрака?
Сякаш вместо отговор проехтя кратък гърмеж, който Ли веднага разпозна като пистолетен изстрел.
Кой стреляше?
Призрака ли? Някой местен? (Знае се, че всички в Америка носят оръжие.) Може би полицай…
По-добре да стои настрана. Искаше да намери Призрака, но трябваше да внимава. Той излезе сред растителността край пътя и продължи през нея, колкото бързо му позволяваха изморените крака.
Звукът ги стресна.
— Това беше… — започна Ву Цичен.
— Да — прошепна Сам Чан. — Изстрел.
— Той ще ни убие. Ще ни намери и ще ни убие!
— Знам — тросна се Чан.
Сърцето му плачеше за тях — за доктор Сун, за Сони Ли, за младата двойка, — независимо кой от тях е бил убит току-що. Какво можеше да направи?
Чан погледна баща си. Чан Дзечи беше задъхан, но въпреки лашкането в лодката и плуването до брега не изглеждаше много зле. Той кимна на сина си в знак, че всичко е наред и могат да продължават. Групата тръгна отново под дъжда.
Надеждата им, че могат да убедят или принудят шофьорите да ги закарат до Ню Йорк, беше напразна — нямаше никакви камиони. Чан предполагаше, че още щом е решил да потопи кораба, Призрака им се е обадил да се прибират. Двамата с Ву викаха известно време Сун, Ли и другите двама, паднали зад борда. Когато обаче видя оранжевата лодка на трафиканта да приближава брега, Чан поведе хората към храстите край пътя. Тръгнаха през тях към светлините, където се надяваха да намерят камион.
Оказа се, че светлината идва от група ресторанти, бензиностанции и магазини за сувенири като тези край брега на Сямен, пет-шест къщи и една църква.
Скоро щеше да се развидели — часът бе може би 6.00 — и вече се виждаха признаци на живот. Пред двата ресторанта имаше десетина коли, между които една без шофьор, но с работещ двигател. Беше обаче малък автомобил, а Чан се нуждаеше от място за десетима. И трябваше да вземе кола, чиято липса да не бъде забелязана в близките два-три часа — за колкото щяха да стигнат до Китайския квартал на Ню Йорк.
Нареди на другите да чакат зад един висок жив плет и даде знак на Уилям и Ву да го последват. Приведени, тримата се промъкнаха зад постройките. Зад бензиностанцията имаше два камиона, но и двата се виждаха от мястото, на което се намираше младият механик, работещ в сервизното отделение. Стъклото беше замъглено от дъжда, но той щеше да забележи веднага, ако ги подкарат.
На двайсетина метра по-нататък, зад една тъмна къща, бе спрян пикап. Чан обаче не искаше децата и баща му да пътуват незащитени от дъжда. Пък и десетима китайци, натоварени в такава раздрънкана бричка като онези „плаващи хора“, които се местят от град на град в Китай в търсене на работа, щяха да бият на очи.
— Не газете в калта — нареди Чан. — Стъпвайте само по тревата или по камъни и клони. Да не оставяме следи.
Постоянно наблюдавани от Обществената служба за сигурност и агентите на Армията за народно освобождение, китайските дисиденти се научават да заличават дирите си.
Тримата продължиха между храсти и дървета, шибани от жестокия вятър, покрай къщи, някои от които тъмни, други — показващи признаци, че стопаните им се събуждат. При вида на това нормално ежедневие отчаяние заля Чан. Както се беше научил в Китай обаче, където властта му бе отнела толкова много, той прогони това чувство — сантименталното, женското, тъжното — и подкани Ву и сина си да побързат. Накрая стигнаха до последната постройка от това населено място — малка църква, също тъмна.
Зад похабената от времето сграда намериха стар бял микробус. От времето, прекарано в ровене из Интернет, Чан знаеше малко английски, но тези думи му бяха непознати. По негово настояване обаче и двамата му синове бяха изучавали с години както езика, така и културата на Америка.
— Пише „Баптистка църква «Света Петдесетница», Ийстън“ — каза Уилям.
Едва доловимо изпукване в далечината. Чан застина. Призрака беше убил още един емигрант.
— Да тръгваме! — настоя тревожно Ву. — По-бързо. Виж дали е отворен.
Микробусът обаче беше заключен. Докато Чан търсеше нещо, с което да счупят прозореца, Уилям огледа по-внимателно ключалката.
— Ножът ми у теб ли е?
— Ножът ти ли?
— Който ти дадох на кораба да срежеш въжето на лодката.
— Твой ли беше?
Какво, по дяволите, правеше такова оръжие у сина му? Това бе автоматичен нож.
— У теб ли е? — повтори момчето.
— Не, изпуснах го, докато се качвахме в лодката.
Момчето изкриви лице, но Чан се престори, че не забелязва (доста нагло поведение имаше този младеж), и заоглежда разкаляната от дъжда земя. Намери парче метална тръба и удари с все сила прозореца. Стъклото се разби на миниатюрни парченца. Той се качи и потърси ключовете в жабката. Не ги откри. Запита се дали няма да са в църквата. И ако са там, къде точно? Вътре можеше да има някой; какво щеше да стане, ако ги чуе? Чан вярваше, че не е в състояние да нарани невинен човек, дори да…
Чу силно пращене. Синът му се беше навел над седалката на шофьора и бе счупил пластмасовата кутия на стартера с ритник. Под удивения поглед на баща си момчето извади няколко жички и започна да ги допира една о друга. Изведнъж радиото се включи:
— Той винаги ще те обича, пусни Спасителя в сърцето…
Уилям натисна едно копче на контролното табло и звукът намаля. Сетне допря две други жички. Двигателят заработи.
Чан не вярваше на очите си.
— Откъде знаеш всичко това? Момчето вдигна рамене.
Ву стисна ръката на Чан:
— Да тръгваме! Да прибираме семействата си и да заминаваме. Призрака ни търси.
Чан изгледа възмутено сина си. Очакваше момчето да сведе засрамено очи. Уилям обаче му отвърна със студен поглед, както Чан не би си позволил да погледне своя баща, независимо от възрастта си.
— Моля те! — проплака Ву. — Хайде да отиваме за останалите.
— Не — отсече Чан. — Доведи ги тук. По същия път. И да не оставят следи.
Ву бързо се отдалечи.
В микробуса Уилям намери атлас с карти на района и ги разгледа внимателно. Кимна, сякаш ги бе запаметил.
— Знаеш ли накъде да караме?
— Ще измисля. — Момчето вдигна поглед. — Искаш ли аз да шофирам? — И добави безсрамно: — Ти не си много добър.
Както повечето жители на китайските градове, Сам Чан се придвижваше главно с велосипед.
