виждаше почти нищо, но му се стори, че различава път. Също и някакви светлини. Много светлини на едно място, явно имаше малко селище.
Чан избърса очите си от щипещата морска вода и огледа спътниците си. Те се взираха мълчаливо в брега, във водовъртежите и вълните около тях, в приближаващите скали, остри като ножове и тъмни като засъхнала кръв.
Изведнъж точно пред тях под повърхността се появи скала. Чан бързо даде задна тяга и направи остър завой. Едва избягна удара. Лодката се извъртя с борд към вълните и започна да се пълни с вода. Едва не се преобърнаха. Чан опита да изправи носа отново към брега, но моторът внезапно изгасна. Той хвана въжето и дръпна силно. Избръмчаване, след това тишина. Нов опит, после още десетина. Нищо не ставаше. Синът му пропълзя към него и посочи резервоара:
— Празен е.
Отчаян, обхванат от страх за семейството си, Чан погледна назад. Мъглата се беше сгъстила и ги скриваше — но им пречеше и да виждат Призрака. Колко близо беше?
Лодката се издигна на един гребен, сетне падна с плисък между вълните.
— Долу, всички да лягат! — изкрещя Чан. — Стойте ниско. Той се отпусна в тъмната вода, плискаща се на дъното на лодката. Грабна едно гребло и опита да го използва като кормило. Вълните и теченията обаче бяха твърде силни, а лодката — прекалено тежка. Една вълна го блъсна като с юмрук и изтръгна греблото от ръцете му. Чан падна по гръб. Скалите вече бяха опасно близо.
Носът на лодката срещна някакво препятствие. Гуменият борд се разкъса и несигурният им плавателен съд започна да спада. Сони Ли, Джон Сун и младата двойка бяха пометени от вълните.
Двете семейства — Ву и Чан — седяха в задната част на лодката и успяха да се задържат. Блъснаха се отново. Жената на Ву се удари в една скала, но не падна зад борда, а се просна в лодката, разкървавена и вцепенена. Никой друг не пострада.
Лодката премина скалите и се понесе към брега. Спадаше бързо.
Чан чу далечен зов за помощ. Един от четиримата във водата викаше, но не можеше да се определи откъде. Лодката се плъзна по друга подводна скала, на петнайсет метра от брега. Прибоят ги подхвана, започна да ги подмята и да ги влачи към чакълестия плаж. Ву Цичен и дъщеря му опитваха да държат главата на полуприпадналата му жена над водата — ръката й бе разкъсана и кървеше силно. Малкото момиченце в прегръдките на Меймей беше спряло да плаче и гледаше ужасено.
Двигателят се закачи в една скала на осем-девет метра от брега. Не беше дълбоко — към два метра, — но вълните още ги мятаха силно.
— Към брега! — изкрещя Чан, като плюеше вода. — Веднага!
Разстоянието не беше голямо, но плуването сякаш продължи вечно. Дори Чан, най-силният сред тях, едва си поемаше въздух; мускулите го заболяха нетърпимо. Накрая напипа с крака си дъно — камъни, хлъзгави от водорасли и тиня — и се изправи несигурно. Падна веднъж, тежко, но отново стъпи на краката си и помогна на баща си да се изправи. Огледа се. Сун, Ли и двамата млади не се виждаха.
Някак си се добраха до един рибарски заслон на плажа, открит, но с ръждясал ламаринен покрив, който пазеше от проливния дъжд. Членовете на двете семейства се свлякоха върху тъмния пясък — изтощени, задъхани, едва събрали сили да прошепнат молитва. Сам Чан най-сетне се изправи. Взря се в морето, но от лодката на Призрака и от падналите във водата емигранти нямаше следа.
Той се отпусна на колене и опря чело в земята. Другарите им бяха мъртви, самите те — ранени, измръзнали, преследвани от убиец… Е, мислеше Сам Чан, поне бяха стъпили на твърда земя. Поне бе свършило това изнурително, безкрайно пътуване, при което бяха прекосили половината свят до новия си дом, Америка — Мейгуо, Красивата страна.
6.
На половин миля от брега Призрака се приведе над мобилния си телефон, за да го предпази от дъжда и вълните, докато лодката му пореше водата.
Връзката беше лоша — преминаваше по сателитен път през Фуджоу и Сингапур, — но той успя да се свърже с Джери Тан, жител на Китайския квартал на Ню Йорк, чиито услуги понякога използваше. Тан чакаше някъде на брега, за да го прибере.
Задъхан, Призрака успя някак да опише приблизителното място на акостирането на преследваните — на около триста метра на изток от светлинките, приличащи на група магазини или къщи.
— Как си въоръжен? — изкрещя Призрака.
— Какво? — извика Тан.
Наложи се да повтори въпроса си няколко пъти.
Тан обаче се занимаваше със събиране на дългове — по-скоро бизнесмен, отколкото човек на действието — и се оказа, че има само пистолет.
— Пистолет — изсумтя Призрака.
По дяволите! Надяваше се да има някакво автоматично оръжие. Той самият носеше само стария си „Модел 51“ и около трийсет патрона.
— Бреговата охрана — заговори Тан; гласът му заглъхна от смущенията на връзката и воя на вятъра. — Те са… тук. Слушам… радиостанция… трябва да се махам. Къде…
— Ако видиш някой от емигрантите, убий го — изкрещя Призрака. — Чу ли? Те са на брега близо до теб. Намери ги! Убий ги!
— Да ги убия ли? Искаш…
Връхлетя го вълна. Връзката прекъсна и Призрака погледна екранчето. Телефонът се беше скапал — късо съединение. Той го хвърли с отвращение на дъното на лодката.
Отпред се изпречи скала и Призрака я заобиколи внимателно. Насочи се към един широк плаж отляво на градчето. Щеше да му е нужно известно време, за да стигне до мястото, където бяха слезли бегълците, но не искаше да рискува да се нарани в скалите. Въпреки това акостирането беше мъчително. Малката лодка се издигна на гребена на една вълна и едва не се преобърна, но Призрака даде задна тяга и тя се стабилизира. Друга вълна го удари в гърба и го повали. Лодката се завъртя настрани. Поредната вълна я запрати на брега. Пътникът й изхвърча и се стовари тежко на пясъка. Витлото се показа от водата и двигателят зарева. Призрака, уплашен, че звукът ще го издаде, припълзя бързо до лодката и го изключи.
Видя Джери Тан в един сребрист джип на покрития с пясък асфалтов път на двайсетина метра от брега. Изправи се и се затича към колата. Дебелият брадясал Тан го забеляза, подкара колата, спря до него и му отвори вратата. Призрака се облегна на стъклото.
— Видя ли другите?
— Трябва да тръгваме! — Тан беше нервен; кимна към радиостанцията, нагласена на полицейската честота. — Бреговата охрана знае, че сме тук. Изпратили са полиция.
— Къде са другите? — сопна се Призрака. — Къде е добитъкът?
— Не съм видял друг, но…
— Не мога да намеря и помощника си. Не знам дали се е измъкнал от кораба.
Призрака огледа брега.
— Никого не съм видял — повтори Тан. — Не можем да останем тук.
С периферното си зрение Призрака забеляза нещо да се движи на границата между сушата и водата: някой се опитваше да изпълзи върху една скала, отчаяно, като ранено животно. Призрака се отдръпна от джипа и извади пистолета си.
— Чакай тук.
— Какво правиш? — възкликна Тан. — Не можем да се бавим повече. Всеки момент ще дойдат. До десет минути ще са тук. Не разбираш ли?
Призрака обаче не му обърна внимание. Върна се на плажа. Емигрантът вдигна глава и го видя, очевидно кракът му бе счупен, дори не можеше да се изправи, камо ли да бяга. Нещастникът запълзя отчаяно към водата. Призрака се зачуди защо изобщо си прави труд.
