императорска династия, която бе владяла Южна Америка, Куба и Филипините, — а върху гърдите му блестеше орденът на Изабела, обсипан с брилянти. Той имаше вид на човек, който иде от бал или от тържествена вечеря, а може би от същата вечеря, от която се бяха върнали страстната доня Инес и Мюрие. Но нима не бе променил униформата си още? Или пък идеше от поредния си бридж или покер след вечерята, която бе продължила до зори? Но в същия миг й дойде на ум, че така се обличаха аристократите от незапомнени времена, когато отиваха на война или на дуел, че тая традиция, може би продължаваше още в полка, в които служеше Розабланка, и че коприненият ешарп и орденът на Изабела сега значеха тържественост — в Испания всичко бе мрачно и тържествено — обявяване на война, на революция или на дявол знае какво. В тоя миг Фани стоеше между два настръхнали лагера, присъстваше на вечната драма в тая земя. От едната страна се намираха гладните работници от фабриките на Билбао, въоръжени с модерни автоматични пушки, а от другата — наварски взвод от заклети роялисти, водени от аристократа Розабланка и въоръжени с изхабено оръжие от Кубинската война. И Фани стоеше между тия, хора, които чакаха само да се оттегли, за да се хвърлят в борба помежду си. Да, тя наистина злоупотребяваше с испанското търпение. Стори й се, че това търпение се изчерпа най-напред у аристократа Розабланка.
— Момчета!… — тържествено и заповеднически извика той към анархистите, като вдигна голата си сабя във въздуха. — В името на новото правителство аз ви арестувам!
И тогава Фани разбра, че тази нощ в Пеня Ронда избухваше роялистки бунт, но това не я развълнува никак, защото сега мислеше само как можеше да спаси Ередиа. Може би Розабланка разчиташе на своето превъзходство на своя взвод от наварци или очакваше, че анархистите, неусетно заобиколени изцяло, щяха да се предадат, или най-сетне бе до такава степен опиянен от миража да се върне монархията, бе забравил всякаква предпазливост и не съзнаваше какво върши. Реакцията на анархистите последва мигновено. Автоматичните пушки изтрещяха зловещо, а след това се чуха два по-силни гърмежа от старите пушки на наварците. Розабланка изпусна сабята си във въздуха, главата му, покрита с хусарски шлем, клюмна напред, а след това целият се наклони бавно като пресечена топола и рухна на земята. Фани видя че ешарпът на императорска Испания се отъркаля в праха, а брилянтите върху ордена на Изабела светеха студено и жестоко под лунната светлина. Върху няколко места по небесносинята му униформа се появиха кървави петна.
Водачът на анархистите също бе ударен. Двата куршума, изстреляни от изкусни наварски стрелци, го улучиха добре. Той се бе подпрял на ръката си, за да води преговорите по-удобно, тъй като кашляше и храчеше непрестанно и лежането по корем зад автоматичната пушка задушаваше туберкулозните му гърди. И така в момента бе станал много добър прицел на войниците. А паднаха също и неколцина наварски хусари, чиито прадеди в миналия век са умирали също тъй славно за дон Карлос и дон Алфонсо, неукротими претенденти за испанския престол.
— Сержант Ибанес!… — високо извика монахът. — Не стреляйте повече!
Гласът му докара ново мълчание, което бе по-напрегнато и по-страшно от преди, защото сега наоколо се търкаляха трупове. Думите, които произнесе, подсказаха ясно, че влизаше в съзаклятието на роялистите. Той знаеше дори имената на сержантите от разбунтувания наварски полк.
— Сержанте, и ти ли си с кръвопийците? — попита един от анархистите.
— Аз съм за господ и за Испания — отговори сержант Ибанес с гърлен арагонски акцент.
Сержантът не се виждаше, защото бе залегнал някъде между войниците си, но думите му значеха, не бе роялист, а само ревностен католик, и затова казваше, че е само за господ и за Испания, а не за господ, за краля и за Испания!
— Братя!… — прозвуча отново силният глас на йезуита. Сега вече той се обръщаше към анархистите. Отведете ме, където искате, но пощадете живота на тия чужденци. — А после към Ибанес: — Сержанте,! приберете се в казармите и чакайте заповеди от полковник Хил!
Фани и Кармен се вкопчиха още по-здраво в раменете на монаха. Никаква земна сила не можеше да ги откъсне от него, а най-малко бяха в състояние да направят това войниците или анархистите, тъй като вече всички бяха залегнали и никой не смееше да мръдне от позицията си. Само йезуитът правеше отчаяни усилия да се отърве от жените и да не излага повече живота им. Но Кармен имаше мускули на пантера, а и тези на Фани не бяха по-малко здрави. И усилията му отиваха напусто. Мюрие се опита да му помогне. Фани го блъсна и изкрещя диво:
— Махай се, Жак!
Но Мюрие не се махна и не я изостави, а само се засмя горчиво и на Фани пак се стори чудно, че той можеше да се смее в такъв момент. Тогава й дойде на ум, че такъв бе характерът му, че той нито страдаше, нито се радваше, нито се страхуваше, нито можеше да се вълнува от нещо, а бе само отегчен до смърт от всичко, което бе преживял в продължение на няколко месеца, от любовта на доня Инес, от силата на Ередиа, от схоластиката на Оливарес, от вечерите на роялистите, от анархистите, от Розабланка и от лудостта на всички през тая нощ. И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света — лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко. Но може би тъкмо затова сега мозъкът му работеше трезво и той виждаше начин за спасяването на Ередиа, който другите не съзираха.
— Испанци!… — извика той гневно, сякаш се караше на немирни деца. — Тук е лагер за болни от петнист тиф. Има повече от двеста болни. Отец Ередиа и аз сме единствените лекари, а жените, които виждате, са единствените болнични сестри… Какво искате да направите? Да се разбягат болните ли? Да няма кой да ги събере ли? Да пламне цялата околност от петнист тиф ли?… Разум, испанци!… Позволете на жените и на нас да се оттеглим, а после се бийте помежду си, колкото искате!…
— Добре, чужденецо!… — отвърна един от анархистите, който бе поел ролята на падналия водач. — Скрийте се с попчето и жените. А ние ще се бием, защото това ни харесва. Разбираш ли?
Всички с изключение на Мюрие почувствуваха проникващата ирония на тия думи.
— Вдигнете ранените! — каза монахът. А после се обърна към сержанта. — Ибанес, върнете се в казармата!
— Не мога, отче — отвърна сержантът. — Аз имам заповед от дон Бартоломео да арестувам тия момчета.
— По-скоро, попе! По-скоро! — нетърпеливо произнесе анархистът. — Бягай с чужденците и се грижи за болните!
Монасите и шофьорите почнаха да пренасят ранените в една палатка на другия край на лагера. В палатката Мюрие се зае с умиращия анархист, а Ередиа се наведе над поручик Розабланка. Както анархистът, така и офицерът все още показваха признаци на живот, но агонията им настъпваше, ръцете им изстиваха. Коремът и гърдите на Розабланка бяха надупчени като решето. Той се свести за миг от инжекциите, които му направиха. Отец Оливарес му поднесе разпятието.
Офицерът го целуна. А после, мислейки, че около него се намираха войниците му, произнесе хрипливо:
— Войници!… За господ, за краля и за Испания!… пръстите му се сгърчиха, лицето му замръзна. А в това време Фани видя как умираше и анархистът. Той бе ранен в дробовете и червата и се бе свил като пукнат мях. От устата му течеше кръв, а жълтото му туберкулозно лице бе овлажнено от студена пот. той се свести от инжекциите, но отказа да целуне разпятието на Оливарес. Внезапно клепките му се повдигнаха, върху лицето му се показа усмивка.
В другия край на лагера бяха почнали да пеят. Това бе проточена и тъжна руска песен, която те пееха на испански, и в която се говореше за Волга за свободата и за смъртта и навярно бе бойната им песен, та затова предизвика усмивка върху лицето на умиращия.
— Viva!… Viva la libertad!’1… — прошепна той преди да умре.
Когато умря, върху лицето му имаше израз на човек, който знаеше защо бе живял и умрял, макар това, за което бе живял и умрял, можеше да бъде самата действителност или само мираж.
Умряха и двама от наварците, но те нямаха сили да целунат разпятието, нито да повторят думите, които произнесе началникът им, защото смъртта ги задуши. А третият, който бе тежко ранен, попита Ередиа:
— Отче, с кого е цивилната гвардия?
— Не зная, братко; струва ми се, че ще бъде против нас.
Професорът по схоластика почна да затваря клепачите на убитите и да скръства ръцете им върху гърдите им, за да приемат обичайната поза за всеки мъртвец, но не можа да затвори очите на всички,
