— Вземи! … Тия пари ще ти потрябват, когато се омъжиш.
— Аз няма да се омъжвам, сеньора — внезапно заключи испанката.
— Как така?
— Сега е много трудно да се реши и да се омъжи едно момиче, сеньора.
— Защо?
— Защото времената станаха лоши.
— Не стигат парите ли?
— Не. Когато има работа, надниците на мъжете са достатъчни.
— Тогава какво?… Не те ли е искал някой? Кармен се усмихна горчиво:
— Имаше един младеж от Чамартии, които ме искаше … Работеше в тъкачните фабрики. Всички мислеха, че ще се съберем. И аз го обичах, но отказах…
— Защо?
— Защото беше анархист.
— Та що от това?
— О, сеньора… аз не можах, да се реша, Веднъж той каза…
Кармен замълча, сякаш това, което искаше да каже внезапно я изпълни с тъга, срам и негодувание.
— Какво ти каза?
— Разказваше ми често за идеите си…
Съвсем чудни. понякога страшни… Веднъж ми каза — гласът и бе сподавен и дъзмутен — че ако се оженим и аз та тръгна подир друг мъж… и дори да имам деца от този мъж, той нямало да ме убие… защото… такива били разбиранията им.
— О, той е казал твърде много за тебе — съчувствено произнесе Фани. — Очевидно, той се е шегувал!… Какво стана после?
— Оттогава не сме се виждали, сеньора.
— Сега не знаеш ли къде е?
— Мисля, че работи в тъкачниците на Бехар… или Бьлбао. Не зная.
— Как се казва?
— Хиасинто.
Добре. Вземи тия пари. Ще ти потрябват, когато се омъжиш за Хиасинто.
Но вместо радост при споменаването на това име от очите на девойката почнаха да се търкалят сълзи.
— Сеньора… може би и той е убит тази нощ като куче… и преди да умре, не е искал да целуне разпятието …
„О! … — помисли Фани. — Ти го жалиш повече за това, че не е целунал разпятието.“ И тя щеше да се разсмее, но изведнъж си спомни как загинаха анархистите през тази страшна нощ и как пееха за свободата, преди да изгорят живи. А може би и Хиасинто лежеше сега върху паважа на някоя улица в Билбао или захвърлен в трап.
Фани мушна насила парите в ръцете на девойката, Кармен не умееше да прави излияния, да обсипва с благодарности. Тя бе мълчалива и сдържана. Тя само наведе очи признателно и постави парите в пазвата си, в една кесия от платно, която носеше окачена на връв и в която слагаше всеки месец заплатата на своя честен мравешки труд.
Тя излезе от палатката и тръгна да търси Мюрие. Като минаваше през лагера, забеляза, че в някои от палатките, които снощи бяха пълни с болни, сега нямаше никого. Само агонизиращите, у които липсваше сила да се движат, и ония, които брат Доминго бе изловил и нахвърлял вътре, лежаха по леглата си и продължаваха да бълнуват.
Тя намери Мюрие при Оливарес и Ередиа. Тримата обсъждаха какво да направят, за да върнат избягалите болни. Докато очите на монасите пламтяха от треската пред новите събития, Мюрие изглеждаше кисел и заядлив. Фани тръгна към тях. Ередиа стисна ръката й:
— Благодаря ви, мисис Хорн!… Вие спасихте живота ми. Вие сте храбра жена.
Той каза само това. Нима можеше да почувствува и добави нещо друго? … Сега той бе опиянен от успеха на съзаклятието, от победата на роялистите. Сега гой мислеше за дон Луис де Ковадонга, за възстановяването на монархията, за могъществото на ордена си и католическата империя, за господ… Да, господ, господ над всичко! … Но Фани знаеше вече, че в краката на тоя ненаситен и жесток католически господ тази сутрин по цяла Испания се търкаляха хиляди трупове и безводната земя попиваше жадно потопи от гореща човешка кръв.
VII
Драмата в Пеня Ронда завърши с масови разстрели на републиканци — най-вече анархисти и комунисти, — които макар и пред дулата на пушките, отказваха да признаят новата власт и наричаха дон Бартоломео Хил кучи син и кръвопиец. Но бяха убити също и много аристократи — в сраженията или просто изклани в именията си от безимотни селяни, които въпреки щедростта на дон Луис де Ковадонга си оставаха заклети републиканци, защото новата власт бе почнала да им раздава земя. Други аристократи се бяха самоубили също в именията си било от малодушие, било от гордост, за да не бъдат блъскани от мръсните ръце на простолюдието. На Фани й дойде на ум, че навярно бе пострадала и страстната доня Инес, която имаше профил на Тицианова мадона, или че може би плебеите я бяха наказали много жестоко, принуждавайки я да търпи вонята им. Бяха избити също и много бедни селски свещеници — ужасният гняв на гладните се разливаше сляпо и безогледно, — свещеници, които служеха литургия на латински, без да я разбират твърде или даже никак, подобно на паството си, което слушаше литургията им, също без да разбира нищо. Тия свещеници — Фани ги виждаше да идват в болницата от далечни планински села и да се прекръстват, когато споменаваха името на краля — бяха мършави, с нечисти, мазни раса и се хранеха само два пъти на ден с кора хляб и миризливо козе сирене, тъй като заплатата им бе мизерна, а черковните доходи се изливаха от незапомнени времена в бездънните каси на архиепископи и кардинали. Бяха избити и монаси от древни ордени на изкуплението, които имаха за цел да умъртвят телата си с труд, бедност и лишения и така да възвисят духа. Монаси, които бяха истински служители на Христа, които се поддържаха само с хляб, варен нахут и вода, които ходеха гологлави и боси, облечени с раса от козя вълна, прожулващи телата им, монаси, които спяха в манастирите си на голите гранитни плочи без постеля, молеха се от полунощ до изгрев слънце, а след това нарамваха лопатите и отиваха да работят в полето или нивата на някой бедняк или да се грижат за болни в миризливи селски хижи, където никога не влизаше лекарски крак. Това бяха беззащитни фанатични души, които посрещаха куршумите на народния гняв учудено и кротко. Загинаха монаси августинци, които не принасяха никаква полза а само вреда, като възбуждаха завист и озлобяваха на рода с удобния си живот. Тия монаси живееха предимно в благословената от бога Андалузия в мраморни манастири всред палми, портокалови дървета и олеандри, носеха широки чисти бели раса, които не измъчваха тялото, и дървени сандали, които в горещия климат приятно разхладяваха краката им. Те бяха истински аристократи на мисълта и спокойствието, раз полагаха с грамадни библиотеки, говореха помежду си на латински, четяха и пишеха философски съчинения на латински, наслаждаваха се на битието от върховете на схоластиката и съзерцаваха бога сред удобства, добро ядене и тишина, така както американските туристи съзерцаваха катедралата в Толедо след пищен обяд в добър ресторант. Загинаха и йезуити от Дружината на Христа, не тъй древна като другите католически ордени, защото имаше зад гърба си само пет века история, през която се бе прочула с енергията, с упоритостта си, с кладите за езичници и еретици, със светата инквизиция, а най-вече с това, че се бъркаше във всички земни работи, свързани със сваляне и възкачване на крале. А загина най-сетне и епископът на Пеня Ронда, който малко прибързано бе решил да отслужи молебен за монархията, преди още наварците на дон Бартоломео да изчистят всички съмнителни елементи. Една млада испанка стреля с револвер върху епископа така че куршумът го удари в широкия и тлъст гръб покрит с брокат и дантели. След това почна отново да избива и дон Бартоломео. Аристократът дон Бартоломео Хил де Сарате избиваше плебеите така усърдно и така непоколебимо все в името на господ и на краля, че дори фалангистите — най-нова мода испански националисти — се уплашиха от него и поискаха от човека, който ръководеше бунта срещу републиката, да бъде сменен. Но този човек не ги чу, защото дон Бартоломео беше незаменим, фанатичен главорез, дори по-страшен от Писаро.
