искат, само извън определеното работно време. Брат Гонзало получи най-строго нареждане да не отделя повече от пет минути за погребалната церемония и да опява всички мъртви наведнъж. От аптеките на Саламанка бяха реквизирани всички необходими медикаменти. След това Аркимедес Морено написа доклад до главния интендант на републиканските войски, в който доказа опасността от петнистия тиф за тила на армията, и поиска палатки, легла, завивки и долни дрехи. Всичко, каквото искаше, пристигна бързо. Един съвсем нов лагер бе построен до стария. После пристъпи към обезвъшаване на болните. В горещите часове на деня, когато нямаше опасност от настиване, болните биваха остригвани, събличани, изкъпвани и препращани с чисти дрехи в новия лагер. Някои от болните се противяха на тази операция, защото кюретата от детинство им бяха внушили, че е грешно човек да се съблича гол пред други хора. А старите палатки, старите сламеници, завивки и дрипи, напоени с пот и мръсотия, Аркимедес Морено заповяда да се натрупат на един общ куп. Така се образува един огромен куп от дрипи и вехтории, които гъмжеха от въшки и които бяха полети с бензин и запалени. Към небето лумнаха високи пламъци от черни кълба дим. В тоя миг върху индианското, кипящо от енергия лице на Аркимедес Морено се появи доволна усмивка.
Хиляди заразени въшки изгаряха в огнената стихия, а заедно с тях изгаряха дрипите, мръсотията, донкихотщината и фарисейското милосърдие на стария свят.
Само две самотни палатки оставаха да стърчат от предишния лагер. Аркимедес Морено разреши в тези палатки да останат временно една англичанка, която оздравяваше от петнист тиф, заедно с прислужницата и шофьора си. Тази жена вероятно бе застреляла в параклиса един от организаторите на бунта в Пеня Ронда, монаха Рикардо Ередиа. Освен това в лагера бе станало и едно самоубийство.
Каква драма, какъв вътрешен конфликт бе разтърсил душите на тия хора? Без съмнение, Аркимедес Морено можеше да научи нещо, ако отидеше да побъбре с англичанката. Но под омразата му към стария свят, под плебейската му външност на гаучо, под измачканата униформа и червената петолъчна звезда на кепето му — знака на работническия батальон — туптеше фино човешко сърце. Той не искаше от празно любопитство да разчепква и да причинява страдания на тия болни осъдени души. Запали евтина цигара и тръгна към новия лагер. А от стария оставаха само димящи купове от черна пепел, защото тъй искаха развитието и логиката на живота.
БЕЛЕЖКИ
Настоящото издание на съчиненията на Димитър Димов има за цел да представи творчеството на големия наш писател пред една широка читателска публика във възможно най-цялостен вид. Разбира се, едно пълно, научно, с подробен библиографски и историко-литературен коментар издание едва ли е възможно днес, когато върху живота и творчеството на Димитър Димов все още няма цялостни литературоведчески изследвания. Твърде малко данни са събрани и публикувани както за живота на писателя, така к за историята на неговите произведения. Малката дистанция във времето не ни дава възможност да обхванем изцяло наследството на Димитър Димов, около което има много нерешени проблеми.
Всичко това ни кара да се задоволим с едно по-популярно издание, което, от една страна, ще представи художественото творчество на писателя, неговото идейно и художествено развитие, а, от друга, ще ни подскаже какви проблеми съществуват пред едно цялостно, пълно издание на неговите съчинения.
Съчиненията на Д. Димов, подредени в 5 тома, съдържат всички художествени творби на писателя, печатани приживе, някои непечатани приживе произведения, като незавършените: „Роман без заглавие“ и „Ахилесова пета“, изказвания, писма и д-р. Непечатаните произведения, писма, документи и д-р. обогатяват представата ни за идейния и творчески свят на писателя, помагат ни да вникнем по-дълбоко в творческата му лаборатория, затова сметнахме, че могат да намерят място в настоящото издание.
Към всяко произведение прилагаме библиографски данни, известните засега данни относно замисъла, историята на произведението, жизнения и исторически материал, използуван от писателя, и известен минимум историко-литературни сведения, които ще ни помогнат да разберем каква роля е играло произведението в нашия литературен живот.
Текстът е сверен с последното приживе на автора издание на всяко произведение.
„Поручик Бенц“ е първият литературен опит на Димитър Димов, ако не смятаме статиите му в ученическото списание „Ученически подем“ — „Подсъзнателното в художественото творчество“, кн. 4, 1928 г., и „Възродената метафизика“, кн. 5–6, 1928 г. Романът е замислен още през 1934 г. По сведение на неговия най-близък приятел, професор Борис Койчев, Димитър Димов на два пъти преработва произведението си. Навярно първите две редакции са унищожени. Писането на романа е вървяло успоредно с усвояването на белетристичната техника — така можем да си обясним твърде дългия срок и трикратната преработка. „Осъдени души“ е писан за много по-кратък срок.
Пред Тодор Нейков Димитър Димов е изповядал, че описал истински случай: „Димов ми обясни, че имал пред вид жив първообраз, принадлежащ на поколението на нашите родители. Дъщеря на български генерал, от майка французойка, и нито дума повече. Дискретността му по отношение на първоизточниците на вдъхновение (а той в цялото си творчество е имал образци и живи модели) беше инстинктивна и подхранвана от чувство на безпределна честност.“
Димитър Димов чел романа си на всички близки приятели. Особено ценно за него е било положителното мнение на вуйчо му Иван Харизанов. Поощренията го подтикват да потърси издател за своя ръкопис. Приятелите му се сещат, че техният бивш съученик Добромир Чилингиров, син на известния писател Стилиян Чилингиров, се занимава с издателска дейност. Това е било към края на 1938 г. Добромир Чилингиров се съгласява да издаде „Поручик Бенц“, но тъй като е краят на годината и неговите кредити били изцяло заангажирани с други издания, младият неизвестен автор подписва полица на печатаря Ст. Бракалов (Д. Чилингиров му е поръчител), с която се задължава да се издължи на издателя си с парите от постъпленията при продажбата на романа. Романът се печата в печатница „Братя Миладинови“, собственост на Ст. Бракалов, в 1000 екземпляра.
Продажбата на романа вървяла трудно. 220 екземпляра били (теглени от автора и 50 — раздадени безплатно на вестници и списания. Отпечатани са били 50 „луксозни“ екземпляра, т.е. на по-дебела хартия. През 1942 г. издателят изплаща всички екземпляри на автора и с това ликвидират сметките си.
[1 Вж. „Срещи с Димитър Димов в Испания“, в. „Народна култура“, бр. 28, 1972 г.]
Добромир Чилингиров разказва в спомените си22, че през януари 1939 г. го срещнал Георги Константинов, тогава член на комисията по литературните награди на Министерството на просветата, и го поздравил за „хубавата книга“, която издал. Според него „Поручик Бенц“ имала сериозни шансове да получи наградата на министерството за 1938 г. За съжаление наградата не била дадена по формални причини: на корицата на романа била отбелязана 1939 г. Тая малка мистификация станала по настояване на автора, тъй като книгата излиза през последните дни на 1938 г.
За втори път „Поручик Бенц“ излиза през 1966 г. в т. I на „Събрани съчинения“, изд. „Български писател“. Отделно излиза през 1971 г., изд. „Български писател“. Откъс от „Поручик Бенц“ е препечатан във в. „Мир“, бр. 11, 573, 25. II. 1939 г. Второто и третото издание излизат без никакви промени в текста, но във второто липсва мотото на заглавната страница, което сега възстановяваме. Това е част от втория и целия трети куплет от стихотворението „Le vempire“ на Шарл Бодлер. В превод на известния наш преводач Георги Михайлов тия стихове изглеждат така:
— О, ти, с която ме любов тъй властно навсегда обвърза като пияница към вино, като играчът към хазарт и черви към разтленна твар! —
— Завинаги те аз проклинам!
През 1955 г. Дим. Димов е предал на съветския литературовед-българист Виталий Злиднев екземпляр на „Поручик Бенц“ заедно с една страница от ръкописа на романа, където има места, зачеркнати от цензурата. Това са само два малки пасажа, които сега възстановяваме в текста. Цитираме по писмо на Виталий Злиднев до автора на тия бележки от 13. IX. 1967 г. На стр. 192 от първото издание („Събрани съчинения“, 1966 г., т. I, стр. 138) след изречението „Изобщо тая реч бе яростна и заплашителна“ в авторския текст след точката е зачеркната от цензурата следната фраза: „Той говореше за теглата на войниците, за богатствата на спекулантите, за продажността на министрите и вероломството на генералите, които три години лъгали народа, че води освободителна война. Позор!… И множеството пое тия думи с грозни викове.“ В
