досаден флирт с този стар глупак!
Ако Испания не бе пълна с мургави жени, чиято хубост бе наситила отдавна сетивата и тялото му, дон Бартоломео нямаше да трепне от докосването на тази северна красавица.
— Сеньора!… — произнесе той тържествено. — Ще направя всичко, каквото зависи от мене!
— Благодаря! … Моля за един човешки живот. Монахът Доминго Алварес е осъден на смърт… Пощадете живота му, генерале! …
— Ах… тъй ли? — Идалго се почувствува малко разочарован и оскърбен. Разочарован защото това, което искаха от него, нямаше да му струва нищо, и оскърбен, задето тази сеньора проявяваше слабостта си към един нищожен монах от селски произход, когото йезуитите бяха отгледали по милост. Caramba! … Та нима един плебей заслужаваше това благоволение от нейна страна? Очарованието му от северната красавица изчезна изведнъж. Дон Бартоломео сви веждите си и под тия гъсти побелели вежди Фани забеляза отново кървавите пламъчета в зениците му.
— Доминго Алварес! … — мрачно повтори той. — Оня. който се опита да избяга при червените ли?
— Същият!… — каза Фани. — Той е съвсем млад. Простете увлечението му!…
А-ха… млад! … Идалго се усмихна вътрешно. Та коя жена няма слабост към млади мъже! Той щеше да изпита снизходително съчувствие към Фани, ако внезапно не му бе дошло на ум, че слабостта й бе насочена към един нищожен, презрян селянин. Към това се присъедини изведнъж и досадата от вълнението, което бе изпитал при лъстивото докосване на ръката й. Той си спомни с меланхолия за своите петдесет и осем години. Когато човек старее, жените винаги се опитват да го лъжат. Но дон Бартоломео не е толкова глупав, нито слаб, за да отстъпи от принципите на борбата си за господ и за краля. Може би тя предполагаше именно това. Каква обида! Тази англичанка трябваше да види кой е дон Бартоломео Хил де Сарате. И вълна от раздразнение заля честолюбивото сърце на идалго, вълна, която приближи нещастния Доминго Алварес още по-сигурно до смъртта.
— Боя се, сеньора, че има формални причини, които ще ми попречат да отменя екзекуцията.
— Какви причини?… — тревожно попита Фани.
— Аз изпълнявам заповедта на върховното командуване да наказвам безмилостно всички дезертьори и противници на движението… Присъдата е произнесена, а правото за отменяването й принадлежи само на генералисимус Франко.
— Тогава отложете екзекуцията… Осъденият ще изпрати молба за помилване до генералисимус Франко.
— Невъзможно, сеньора!… — В отговора на дон Бартоломео прозвуча досада и в очите му пак светнаха зловещите пламъчета. — Молбата не ще има никакви последствия… Освен това съвестта ми не позволява да оставям противници, които утре могат да попаднат в ръцете на червените и могат да действуват отново срещу нас.
— Генерале, за какво са тези екзекуции? …
— Как за какво? … — Тази жена го прекаляваше! Дон Бартоломео забрави изведнъж нищожния произход на Доминго и меланхолията от своята напреднала възраст. В гърдите му кипна въодушевлението на човек, който се бореше за господ и за краля. Как така за какво? … За да съборят републиката, за да унищожат враговете си, естествено! … Нима Фани не знае, че тия вероотстъпници разбиват основите на неговото отечество? Нима не вижда, че горят манастири, разрушават черкви, избиват потомци на славни родове? Нима аристократите и всички, които поддържат новото движение, нямат върховния дълг да снасят светата вяра и ценностите на миналото, да издигнат пак над развалините на републиката Испания на Филип II, Испания на цезарите, Испания на конквистадорите, на Гонгора, на Лопе де Вега… да, онази героична Испания, която завладя и цивилизова цели континенти? Не!… Изглежда, че мисис Хорн не познава никак великите цели на движението, изглежда, че в заслепеното си милосърдие тя не вижда месианската роля, която бог е определил на испанския народ! Традиционна Испания е била винаги мистичният пламък на вярата в Европа и целия свят. Тя ще бъде винаги и сабята на християнството! …
Ако дон Бартоломео въпреки съветите на лекарите не злоупотребяваше толкова с коняк и хавански пури, ако цели участъци на мозъка му ме бяха изцяло склерозирани, той може би щеше да се опомни и да спре. Но сега бе премного развълнуван. Инерцията на афекта го влачеше неудържимо. Искаше да покаже на тази англичанка, на тази вековна неприятелка на расата му, идела, за който се бореха… И така, движението се бореше за една мощна Испания, почиваща върху традициите и окриляна от славния спомен за миналото, една Испания, която под скиптъра на дон Луис де Ковадонга щеше да присъедини отново Аржентина, Мексико, Филипините… всички латински републики в Америка, и всички архипелази в океаните, една императорска Испания, която щеше да обедини сто и петдесет милиона души, да завладее пак света. При всяка следваща дума гласът на дон Бартоломео ставаше трескав, кървавите пламъчета в очите му — по- червени.
Внезапно Фани почувствува страх. Внезапно изпита зловещото усещане, че е попаднала в страна, където някой бе отключил и пуснал лудите на свобода, които от своя страна бяха взели по някакъв начин властта и сега преследваха нормалните хора. Това усещане бе поразително по своята действителност. У Ередиа, у дон Бартоломео, в разюзданата тълпа, която отиваше към фронта и свиреше с китари, в думите и действията на всички имаше нещо лудешко и болезнено. Та това бяха луди?… Нима Фани още се съмняваше, че не са луди! В ушите й почна да звънти всичко, което бе чула от сутринта. Още малко, щеше да се побърка и тя. По-скоро да се маха оттук! Далеч от тази страна! Кой можеше да спаси Доминго Алварес от една банда въоръжени луди, без да рискува сам живота си!… Какво щеше да стане, ако този луд генерал си спомнеше внезапно, че Доминго беше избягал с дрехи на Робинзон, ако му хрумнеше да я задържи като съучастница, като враг на вярата и на императорска Испания? Та нима не бе способен да направи и това? Тогава нямаше да й помогнат никакъв британски консул, никакви заплашвания дори от самото посолство… Не, не е чак толкова опасно! Този перко говори… Не бива да изоставя Доминго Алварес, не трябва да бяга, когато отнемат един човешки живот! Нима е тъй малодушна? … Ала пак я осени поразителното усещане, че се намираше между невменяеми, които по същия начин можеха да погубят и нея. „Не говори повече! Махай се оттук!“ — съветваше я инстинктът за самосъхранение.
— Разбирам ви, генерале… — каза тя и веднага съзна, че изоставяше подло Доминго Алварес. — Да… тъй!… Аз не знаех… Простете за безпокойството! Сега имам един личен въпрос: през къде ще ме посъветвате да замина?
— През Сиудад Родриго към португалската граница… Сиудад Родриго е още в наши ръце. Но добре е да направите това веднага, сеньора! Тук се очакват големи действия.
— Имам нужда от открит лист?
— Разбира се… Маркизът на Артиага ще нареди да ви се издаде.
Той позвъни за адютанта си.
— Хиляди благодарности, генерале!… — Тя съзна изведнъж, че сякаш бе полудяла на свой ред и сега говореше тъй от глупав и подъл страх. — Желая ви победа!… Господ да пази живота ви!
Тя ли говореше това? … „Нима съм толкова подла?“ — помисли тя с ужас. Съзна пак, че бе готова да се разкрещи от възмущение, но се овладя веднага. Налетите с кръв очи на идалго я гледаха подозрително.
Дон Бартоломео стана от креслото и със същата церемониалност я изпроводи до входа на кабинета си, откъдето я пое маркизът на Артиага. Тя почувствува, че предишната й самоувереност се връща. В очите на маркиз Артиага липсваха зловещите кървави пламъчета, които горяха у дон Бартоломео. Това бяха студени интелигентни очи и в тях прозираше досада от безполезните жестокости. Хладният му разсъдък не мислеше за вярата и за цезарите на Испания. Той се бореше само за спокойствието и привилегиите на кастата си.
— Майоре — язвително попита Фани, — какво ще прави Британската империя, ако една нова армада се запъти към Англия?
— Не се безпокойте, сеньора — отговори адютантът. — Дотогава дон Бартоломео ще излезе в оставка.
— Не можете ли да помогнете вие на клетия Доминго Алварес?
— Не, сеньора!… Не мога. Аз изпълнявам само заповеди.
— Тогава кой би могъл да му помогне? — отчаяно попита тя.
— Мисля, само един човек: отец Ередиа.
