си. А сега се бие за Хитлер и Мусолини… Не съзнавате ли… не виждате ли това?
— Ние се борим първо за Христа.
— И в името на Христа един луд генерал ще екзекутира Доминго!
— Смъртта на Доминго е само неизбежен епизод в тази борба.
— Неизбежен! … — извика тя, като затрепера от възмущение. — От вас ли трябваше да чуя това? Има ли капка човешко съзнание в главата ви? … Спомнете си оная нощ, когато Доминго ви прикриваше с тялото си от пушките на анархистите! …
— Същото правихте и вие… Аз се измъчвам от спомена за това. Аз страдам за вас, за Доминго, за Оливарес… Но какво съм аз, какво сте вие, какво са те пред вечната цел на вярата, която трябва да спасим!… Вие не съзнавате величието на тази цел и затова ме мразите, затова постъпвате така…
Фани го гледаше с ужас. Не беше ли луд? Но той продължи да говори бавно, спокойно, невъзмутимо пред нямото и състрадателно мълчание, с което го слушаше Фани. След това думите му се оцветиха с патос и прозвучаха тържествено, сякаш държеше проповед в черквата на Пеня Ронда. Никога той не бе говорил така. Отначало той почна с конкретни факти, които след това обобщи в заключения, а от тези заключения мина към нови обобщения и така я поведе из стръмните пътеки на схоластиката, които свети Августин, свети Тома Аквински и Суарес бяха прокарали в мрака на човешкото съзнание. Мисълта му се катереше все по- нагоре и по-нагоре по стъпалата на силогизмите, докато най-после стигна до такава шеметна височина, щото лагерът на болните от петнист тиф, земята и хората изобщо престанаха да се виждат. И тогава Фани видя ослепителната панорама на едно лъчезарно пространство, което отец Ередиа нарече Ordo amoris, а в това пространство плаваха блажено като увеселителни балони в карнавална атмосфера безсмъртните души на легиона от праведници и светии. Тук Ередиа направи един главоломен скок и се намери отново на земята, като завлече със себе си и Фани. Ordo amoris може само да се види с разума, но не и да се постигне. За да се постигне, трябва вяра. Вярата… вярата е необходима на милионите човешки същества!… Но вярата сега е в опасност и трябва да се борим за нея. В тази борба личността се изгубва, средствата са без значение, методите според случая…
Внезапно Фани почна да се смее. Отначало тя се смееше тихо, задушено, после смехът й се засили, стана нервен, висок, почти истеричен… А после изведнъж се успокои и мислите й потекоха с тъжна и пуста яснота. Ето за кого бе дошла тук! … Ето какво бе останало от магнетичната привлекателност на този испански монах! Спомни си юношеския възторг, с който бе почнала да го обича, мъката, която изпитваше за него, устрема и себеотрицанието, с което се бе хвърлила да го спаси от анархистите, петнистия тиф, на който излагаше живота си всеки ден… Ето… ето какво бе останало от всичко това! Само смехът й, само съжалението към един луд! …
„Трябва да направя нещо за Доминго.“ Това беше първата й мисъл, когато излезе от палатката и се окопити от ослепителната слънчева светлина. По-скоро!… Веднага при дон Бартоломео! Тя си спомни изведнъж за страшното определение, което Лойола бе дал на ордена преди четири века и половина: „Cohorta para eombatii los enemigos de la Cristiandad.“15 Та какъв по-голям неприятел за християнството и за тази зловеща кохорта от един разпопен монах, от един йезуит, който преминава в лагера на червените? Доминго беше загубен! … Може би той беше застрелян вече! Ако Ередиа преди малко се мъчеше да оправдае наказанието му, набожният и кръвожаден дон Бартоломео сигурно не бе закъснял да го изпълни. Събитията в тая страна се развиваха по някаква жестока и неумолима логика… По-скоро, по-скоро да спаси един здрав и силен човешки живот! …
— Робинзон! … — извика тя високо, когато наближи палатката му.
Но шофьорът не се показа, както обикновено, пред входа на палатката си. Отнякъде се обади гласът на Долорес:
— Робинзон го няма, сеньора!…
— Къде отиде?
— При бесилките.
— Какви бесилки, севилска циганко? … — гневно кресна Фани.
— В Пеня Ронда ще обесят трима анархисти! Не знаете ли?… Един от тях е Доминго.
— Ела тук, въшливо момиче! … Кога ще ги бесят?
— Тази сутрин!…
Долорес не намери за нужно да отиде, но вместо нея дотърча Кармен.
— Робинзон остави тази бележка, сеньора!… — каза девойката.
Тя подаде бележката на Фани. Робинзон съобщаваше, че отива в градчето, за да напълни акумулаторите на линейката, и че ще се върне след два часа. Два часа!… Да го чака ли? Но през това време можеха да обесят Доминго… По-скоро! … По-скоро!
Без да се колебае повече, тя грабна чантата си и хукна пеш. До Пеня Ронда имаше три километра, но с бърз ход тя се надяваше да ги вземе за не повече от двадесет минути. Тя забради главата си с една копринена кърпа и забърза по шосето. Слънцето припичаше адски. От пясъка и скалите се издигаха към синята жар на небето струи от нажежен въздух, които караха очертанията на предметите да трептят. Шосето беше занемарено и разровено. Горещият прах скоро изпълни плитките й пантофи, с които можеше да се върви само по асфалтирани алеи. Тя ги изу, изтърси от праха и обу наново. Опита се да върви покрай канавката на шосето, но тук изгорелите тръни и кактуси драскаха немилостиво босите й крака. Тръгна пак по шосето. Внезапно почувствува умора и слабост. Коленете и почнаха да се подкосяват. Навярно бързаше прекалено. В тази тропическа жега, без никаква сянка наоколо, можеше да получи слънчев удар. Горещината й се струваше непоносимо мъчителна, при все че не се потеше. Главоболието, което усещаше от сутринта, се засили още повече. По тялото й от време на време пропълзяваха студени тръпки. Какво ли беше пък това?… Глупости! Нищо! Трябваше да върви само по-бавно.
Отдолу с направление към Медина дел Кампо се зададе облак от прах, който забулваше шосето на голямо разстояние. Войници!… Сега трябваше да гълта праха, докато отмине цялата колона. Отново тръгна покрай канавката. Колоната наближи. Най-напред вървеше редовна и дрипава испанска пехота с бели обувки и червени пискюлчета на кепетата. Войниците крачеха уморено, прегърбени под тежестта на раниците и пушките си, като се взираха мълчаливо във фигурата на Фани. Това бяха груби селски лица, чиято апатия не обещаваше нещо героично в името на господ и на краля. Те отиваха да се бият, без да знаят за какво, просто за това, че офицерите ги водеха, а кюретата ги бяха учили да се подчиняват. Те вървяха като покорно стадо овци, предназначено за кланицата. От потните им тела, от мазните раници и окъсаните им униформи лъхаше специфичната войнишка миризма. Това бяха същите безимотни, неграмотни селяни, които измираха в лагера от петнист тиф. Съвсем друга гледка представляваха офицерите им, които яздеха разкошни чистокръвни коне. По фините лица и трескавия възторг в очите им човек веднага разпознаваше дългокраките благородници на Кастилия, които пламенно отиваха да се сражават за господ и за краля. Когато наближаваха Фани и разпознаваха в нея „сеньората“, те поздравяваха изискано, с радостно безгрижие, сякаш не отиваха на бой, а на разходка. Впрочем, тия кавалери бяха дълбоко религиозни и наистина не се плашеха никак от смъртта. За тях тя бе само преминаване в друг живот. След редовната пехота следваха няколко отреда доброволци — хора, запалени и страстни, необичащи твърде мълчанието, а още по-малко дисциплината. Тук имаше планинци от Навара, верни до смърт на Бурбонската династия, фалангисти, които искаха да отмъстят за смъртта на Хосе Антонио, християнски доброволци, готови да измрат за вярата, носеха плакат „Рог la Santa Fe“16, арагонци, любители на серенади и побоища, чужденци с криминални лица, които едва бяха научили по няколко испански думи. Цялата тази паплач, живописна, весела и кръвожадна, дефилираше пред Фани и я отрупваше с „пиропос“ по неизкоренимия навик на всички испанци, когато виждаха красива жена.
— Pajarico17 — подвикваха наварците.
— Ole guapa!18 — кряскаше от възторг групата, която отиваше да умре за светата вяра.
— Испанка ли си, моме?… — с патриотична гордост питаха фалангистите. А после, когато забелязваха изведнъж, че нямат пред себе си проста жена от народа,
„Безумци“ — тъжно мислеше Фани. А те отминаваха и продължаваха да я отрупват с галантни думи, размахваха войнствено оръжията си и свиреха на китари, отивайки да умрат славно за господа и за краля, да унищожат до крак металурзите и тъкачите, които бранеха републиката.
Колоната отмина. Фани продължи. Лицето, костюмът и краката й бяха побелели от прах. По-скоро към
