Пеня Ронда! … По-скоро! … Но сега усети съвсем ясно, че краката и се подкосяват. Сърцето й отмаляваше. „Ще падна — помисли тя с уплаха. — Ще получа слънчев удар. Това слънце е адско.“ До Пеня Ронда оставаше не повече от един километър. Въпреки това реши да почине и седна до канавката. Ала щом направи това, горещината й се стори още по-непоносима. Ушите й забучаха. Ръцете й се отпуснаха безпомощно. И тъкмо тогава тя видя с облекчение, че по шосето се зададе линейката. Робинзон спря колата и уплашено дотърча до нея.
— Обърни колата! … — заповяда тя. — Карай бързо в Пеня Ронда.
Робинзон й помогна да се качи в линейката.
— Има ли бесилки в Пеня Ронда? — попита тя възбудено.
— Не, мисис! … Не забелязах да има бесилки — отговори шофьорът.
— А тълпи има ли?… Не очакват ли някаква екзекуция?
— Не, не забелязах да чакат екзекуция.
Това бяха най-тъпите и най-точни отговори, които можеха да се получат от Робинзон. И тя почувствува признателно, че той се преструва на дръвник, за да не я стеснява с учудването си. Впрочем той бе усвоил това разумно държане от много месеци насам. — Какво става с червените? — попита тя.
— Отблъснати са — отговори Робинзон. — Но един сержант ми каза, че могат да повторят офанзивата си.
Въпреки горещината в Пеня Ронда царуваше обичайното трескаво оживление на град, избран за армейска главна квартира. По тесните средновековни улички, между грозни каменни къщи с благороднически гербове над вратите сновяха забързано потни адютанти, имаше много въоръжени доброволци. Макар да бе отблъсната първата атака на червените, дон Бартоломео продължаваше благоразумно укрепяването на града. Генералът се готвеше за героична отбрана. Ако не разум и човещина, у него имаше поне храброст, а в липса на храброст не може да бъде упрекнат никой испанец. Групи работници, у които дон Бартоломео нямаше доверие, за да ги въоръжи и изпрати на фронта, копаеха мълчаливо окопи по кръстопътищата.
Камионетката не можеше да минава през тесните улички. Фани слезе от нея и тръгна към главната квартира по указанията на един сержант, комуто подари пакет с цигари. След доста лутане и разпитване тя стигна едно голямо и мрачно здание, построено от дялан гранит. То приличаше по-скоро на укрепен средновековен затвор, но бе всъщност дворец на благородници, семейна собственост на генерала, която сега той бе превърнал в главна квартира на армията си. Пред главния вход имаше две дървени будки, взети от участъка на цивилната гвардия и пребоядисани наскоро с цветовете на императорска Испания. След дълги обяснения и многократно влизане и излизане на все по-горни чинове най-после при Фани дойде адютантът на генерала. Той беше висок, мършав и добре осведомен идалго. Щом видя Фани, той се представи изискано като майор Артиага и целуна ръката й.
— Вие сте помощницата на доктор Мюрие от лагера на отец Ередиа, нали? … — произнесе той вежливо след задължителното „падам в краката ви, сеньора“.
— Да, майоре!… Искам да кажа две думи на дон Бартоломео. Касае се за една лична молба. Ще ме приеме ли?
Лицето на майор Артиага прие веднага крайно съсредоточен вид. От учтивост той укроти адютантското си любопитство и служебния дълг да пита всеки посетител за причината за идването му.
— Дон Бартоломео не ще откаже никога да изслуша една добра християнка — заяви той без колебание и това подчерта отново всестранната му осведоменост. — Ще доложа веднага на негово превъзходителство.
Той поведе Фани навътре в тъмното здание, от което лъхаше освежителна прохлада. Минаха покрай няколко стаи с отворени врати, в които кипеше трескава деятелност. Офицери стояха наведени над картите или диктуваха заповеди. Почти всички поглеждаха Фани с любопитство и се покланяха церемониално с изисканата вежливост на идалговците, които дори в най-трудните и опасни моменти на живота си запазват хладнокръвно почитта към дамите. А че моментът беше труден и даже опасен, личеше по нервното бръмчене на телефоните. С неочакван устрем червените почваха втора атака. Цялата вътрешност на зданието бе мобилирана с разкошни килими от времето на Гойя, с позлатени старинни кресла и кадифени завеси. Над масите, отрупани с карти, пишещи машини и телефонни апарати, висеше синкавият дим на благоуханни хавански пури. Това бе наистина един щаб на императорска Испания.
Майор Артиага остави Фани в една чакалня на първия етаж и отиде да предупреди генерала. След малко той се върна, предложи й да мине през още една стая, украсена с рицарски брони, н най-сетне я въведе в кабинета на дон Бартоломео.
Всичко в кабинета бе обезсърчително. Всичко говореше за светата вяра, за висок произход и славни деди, които бяха отличили рода Хил още от Конвистадорски времена. Едната половина на кабинета бе заета със сбирки от всевъзможни оръжия, трофеи, кръстове, разпятия, стари евангелия и пожълтели документи, наредени грижливо в стъклени шкафове. Тия документи свидетелствуваха за признателността на испанските цезари към прадедите на дон Бартоломео. Другата половина, бе заета от бюрото и книгите на идалго. По стените висяха портрети на брадати главорези, рисувани с маслени бои — управители на Фландрия, на Мексико или Неапол, облечени в броня и наметнати с мантии. От лицата им лъхаше зловещата енергия на херцог Алба и Писаро, а в ръцете си държеха огромни саби, подобни на мечовете, които бяха носили ландскнехтите през Тридесетгодишната война. Всички тия знаменитости на рода Хил се бяха издигнали през религиозните войни и бяха прочути еднакво със своята набожност, със своята жестокост и със своята ясно установена вина за пропадането на испанската империя.
За разлика от тях дон Бартоломео не изглеждаше тъй свиреп, поне толкова, колкото можеше да се заключи от делата му. Дори той приличаше малко на кой да е от нажалените и кротки благородници, които Греко бе обезсмъртил в „Погребението на граф Оргас“. Той имаше същата подстригана брадичка, същите умерено засукани мустаци и благородната palidez aurea19 па кожата. Но ако човек се взреше по-внимателно в очите му, щеше да открие веднага един особен кървав пламък в зениците и една острота, които напомняха поразително очите на брадатите прадеди по стените. И тогава човек долавяше, че дон Бартоломео можеше да изколи без колебание цяла Испания, ако това му се стореше необходимо за господ и за краля.
— Седнете, сеньора! … — покани той любезно. — Радвам се, че случаят ми дава удоволствието да се запозная с вас… — Той натърти гласа си с оглед на една покана за вечеря в имението му, която Фани бе отказала. — Слушал съм за вас от покойния доктор Мюрие, когото познавах… Отец Ередиа идва вчера следобед тук и ме осведоми за смъртта му. Господ да успокои душата му, при все че той не вярваше в него! …
— В лагера станаха тъжни неща, генерале! … — каза Фани.
— Това показва пропастта, до която беше стигнало нашето отечество… Безверието и червените идеи са проникнали дори в светата Дружина на Христа! … Отец Ередиа ми каза всичко. Но ние ще спасим Испания, сеньора! Затова се бием!
— Трябва да я спасите!… — дрезгаво каза Фани. — Господ да помага на благородното ви дело! Аз съм дълбоко религиозна, генерале… — продължи тя, вече попаднала в тон. — Моето идване в Испания съвпада с един нравствен прелом… Аз съм вече почти католичка и затова поех тежкия кръст да работя в лагера на болните от петнист тиф…
Тя успя да запази тона и почна да говори за вярата и християнството, за католическия дух… Изкара една възторжена тирада, твърде подобна на оная, която бе чула тази сутрин от отец Ередиа, но лишена от логическата връзка на силогизмите. Затова пък бе обогатена с цитати от света Тереза. След това Фани повтори една ценна мисъл на Лойола: кроткото и пасивно отнасяне към враговете на християнството е равносилно на неговото унищожение. Тя споделя напълно строгостта, с която дон Бартоломео води борбата за спасението на вярата. Но въпреки това тя е дошла тук и си позволява да отправи към него една молба.
— Една лична християнска молба, генерале! … — произнесе тя с трогателно мил глас и сякаш без да съзнава, докосна леко ръката на могъщия властник.
„Дали действувам благоразумно? — попита се тя изведнъж. — Ако този идиот си въобрази…“ Но Доминго, Доминго трябваше да се спаси! … Най-после и тя да спаси някого, и тя да пожертвува нещо, без да мисли за удоволствията си, без да пресмята какво ще получи. Та нима се излагаше на нещо повече от
